Не можеше да си обясни защо продължаваше да спори с Монти за неща, от които разбираше много малко или почти никак, а същевременно беше убедена, че точно в тях той има голям опит. Ако трябваше да се приготви за някой бал или вечеря или да посрещне и забавлява някоя важна персона, тя знаеше точно какво трябва да се направи. Обаче бе длъжна да признае, че що се отнася до тази безкрайна прерия, Монти знаеше всичко — докато тя почти нищо.
Младият мъж бе извадил тънко парче изсушено говеждо месо и тъкмо го слагаше в едно канче с вода на огъня. Добави и няколко изсушени зеленчука. Когато я видя да приближава към огъня, той побърза да й подаде чашата с кафето.
— Какво готвиш? — попита девойката. Кафето бе твърде горещо, за да може да го пие. Нямаше къде да го остави, така че продължи да държи чашата в ръката си, за да изстине.
— Нещо като говеждо варено — отвърна той. — Винаги, когато съм на път, нося със себе си сушено месо и сушени зеленчуци. Приготвят се много бързо и лесно. Разбира се, ако ти искаш да сготвиш нещо…
— Аз не готвя.
Май пак бе казала нещо нередно.
— Не готвиш или не знаеш да готвиш?
— И д-двете — отвърна младото момиче и внезапно осъзна, че той я гледа, сякаш тя е някакво странно и неприятно създание.
— Хелън! — възкликна с отвращение той. — Трябваше да се досетя. — Постави и последното парче сушено месо и се зае да разбърква супата.
— Какво искаш да кажеш? — настръхна тя, готова да защити майка си.
— Хелън смяташе, че готвенето е нещо, което е недостойно за нея. Трябваше да знам, че няма да позволи на дъщеря си да се научи да готви.
— Нямаш право да говориш така презрително за майка ми! Има много жени, които не умеят да готвят.
— Аз не познавам такива. Роуз винаги сама ни готви. Между тях отново застана призракът на съвършената Роуз.
„И вероятно тя чисти къщата, копае в градината и заколва и изчиства около половин дузина свине предиобед. След това вероятно се заема с ушиването на рокля, за да се появи на някой бал, облечена като Пепеляшка.“
— Не всички могат да бъдат като Роуз — каза тя, опасявайки се, че ако изрече на глас това, което мисли, той ще да я изгони от огъня и от вкусно ухаещата супа. Едва сега се сети, че от сутринта не е слагала трохичка в уста.
— Може би е така, но всяка жена, която мисли да живее в Уайоминг, трябва да умее да готви.
— Е, аз пък не умея.
— Вече ми го каза.
— Е — започна тя, след като почака и видя, че той не възнамерява да говори, — трябва да приказваш. Никога не съм те мислила за толкова мълчалив.
— По-добре си намери някой богаташ от града. Никой друг мъж не би си позволил да се ожени за жена, която не умее да готви или да чисти къщата.
— А защо не?
Монти я погледна:
— Една жена няма да бъде от голяма полза за мъжа, ако само седи и му служи за украшение.
Айрис тропна с крак и мигновено я прониза остра болка:
— Това, което каза, е направо ужасно!
— Ти би ли се омъжила за мъж, който не печели пари, който не прави нищо друго, освен да седи по цял ден на верандата и да си дялка нещо?
— Аз… Един мъж не може… Това е глупав въпрос!
Монти отново разбърка супата:
— Всеки трябва да изпълнява задълженията си и да поеме своята част от работата. Това засяга и жените.
— Е, добре, аз напоих конете и ги заведох да пасат. Предполагам, че съм заслужила чаша супа.
— Две, ако искаш — по една за всеки кон — ухили се Монти.
Наистина не разбираше този мъж. В един миг й казва, че тя е една безполезна жена, бреме за цялата човешка раса, а в следващия й се усмихва мило, сякаш наистина я харесва. Предпочиташе да продължава да й се мръщи. Тогава поне спокойно можеше да го халоса по главата. Или да излее кафето върху него. Ала когато се усмихваше, краката й се разтреперваха. Монти наистина беше най-привлекателният мъж, когото някога бе виждала.
Мислеше си, че нейният тип мъже са с тъмна коса и мустаци. Изглеждаха й някак тайнствени и вълнуващи. Обаче сега бе променила мнението си. Косата на Монти бе толкова руса, че изглеждаше почти бяла. Веждите му почти не се забелязваха — толкова бяха светли, а кожата му бе загоряла и приличаше на тъмен кехлибар, но въпреки това изглеждаше силен и мъжествен. Очите му бяха толкова сини, че приличаха на блестящи сапфири, и понякога блестяха така, че тя се чувстваше омекнала като глина. Устните му, независимо дали се усмихваха или се свиваха сърдито, бяха фини и деликатни.
Ала тялото му беше това, което го отличаваше най-много от другите мъже. Висок над метър и осемдесет, с толкова широки рамене, че изпълваха почти всяка врата, Монти не беше мъж, чието присъствие можеш да пренебрегнеш. Прекарваше на седлото по шестнайсет часа на ден и можеше да улови с ласото си почти четиристотинкилограмови телета. Това бе направило ръцете и краката му силни и жилави. Вършеше всичко с несъзнателна лекота, точно така, както с лекота я свали с една ръка от седлото, сякаш не бе по-тежка от перце.