И ако допуснеше слабостта му към една красива жена да провали най-големия шанс, който бе имал в живота си, щеше да се мрази до края на дните си. И никога нямаше да й го прости.
Налагаше се да спре да мисли за Айрис. Длъжен беше да намери някакво разрешение. Но какво?
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
На лунната светлина всичко изглеждаше призрачнобяло. Постелките бяха разстлани на земята и пред всяка от тях се виждаше чифт ботуши. Нощта бе топла и повечето от мъжете бяха отметнали одеялата си.
Монти разположи завивката си близо до хората си и се приготви за сън, ала една мисъл не му даваше мира: как е сега Айрис?
Тейлър и Зак не бяха толкова внимателни към нея, колкото му се искаше, но все пак и двамата бяха наблизо и навярно нищо лошо нямаше да й се случи. Не че очакваше да се случи нещо, Той имаше повече от десетина мъже, готови да й се притекат на помощ, ако се наложеше.
А и нали тя бе далеч от Франк.
Монти оправи завивката, нави одеялото за възглавница и легна, но не се чувстваше спокоен. Не му харесваше, че Айрис трябваше да спи под открито небе. В началото се бе отнесъл с пренебрежение към нейния фургон. Ала сега, когато тя се намираше в неговия лагер, не мислеше така. По принцип една жена не биваше да участва в подобно пътуване, но след като го бе направила, едва ли бе разумно да спи сред сума ти мъже, и то на голата земя.
Монти се обърна няколко пъти, опитвайки се да се намести по-удобно. Обикновено заспиваше още щом главата му докоснеше възглавницата. Ала сега сякаш усещаше всеки стрък трева под себе си и земята му се струваше прекалено твърда.
Нищо нямаше да й се случи! Нямаше опасност да се промъкнат в лагера нито изгладнели вълци, нито пантери. А и Айрис беше досами фургона с провизиите и беше в безопасност, така както ако се намираше в леглото си у дома. Ала тя вече нямаше собствен дом. Къщата, скъпите мебели и всичко, с което бе свикнала, бе иззето от банката.
Монти отново се размърда неспокойно.
Наблизо се намираше фургонът с провизиите на ранчото „Двойно Д“. За младия мъж бе добре дошло, че нейните работници се хранеха в лагера му. Така имаше възможност да ги наблюдава отблизо и да прецени на кого може да се довери и на кого — не. Все пак се надяваше, че Лоувъл ще успее да поправи фургона на Айрис, когато стигнат във форт Уърт. Вероятно тогава щеше да се почувства по-спокоен — Айрис отново щеше да има собствено легло.
Той се обърна още веднъж.
— Вземи си партакешите и върви да спиш там, откъдето ще можеш да я наглеждаш — изръмжа Хен.
— И тук съм си добре.
— Щом като се въртиш като пумпал, май не си много добре. Или престани, или се премести! Все пак ние трябва да поспим.
Монти почувства как се изчервява и бе готов да избухне. Искаше му се да цапне Хен през устата, ала щеше да стане още по-лошо. Бе благодарен, че тъмнината прикрива пламналото му лице. Той се изправи и грабна завивката си.
— Ще се преместя, но само за да не те тормозя повече.
— Ъхъ, сигурно и Коледа е през юли.
Монти срита брат си. Хен се изхили и на него му се дощя да го ритне още веднъж.
Айрис спеше спокойно. Монти забеляза, че торбите вече не бяха под главата й, а бяха привързани за седлото на коня й. Очевидно бяха празни.
Той се замисли. Чудеше се какво ли толкова имаше в тях и къде го бе скрила девойката. Явно беше нещо важно.
Надяваше се да не е опасно.
Нерешително се огледа къде да се настани. Под фургона с храната Тейлър спеше като заклан, а Зак се бе разположил до него. Наблизо пасяха оседланите коне за нощната стража. Нямаше къде другаде да се настани, освен до прелестната девойка.
Монти стисна челюсти и разположи завивката си на около метър от спящата Айрис. Все пак той беше шефът и можеше да спи където си пожелае. А и освен това трябваше да се грижи за Айрис, нали така, и ако някой трябваше да спи близо до нея, то това бе именно той.
Обаче след като се настани и се зави, Монти отново се почувства неспокоен. Да реши да спи до Айрис бе едно, а наистина да легне до нея бе съвсем друго.
Никога преди това не бе виждал Айрис заспала. По дяволите, не можеше да си спомни да е виждал която и да друга жена заспала. Ако навремето някой му беше казал, че ще стои тук и ще я гледа как спи, той щеше само да изсумти презрително. Почувства се като глупак, но не можеше да откъсне поглед от нея. Не приличаше на онази Айрис, която флиртуваше с всеки срещнат мъж, нито пък на Айрис, която избухваше, щом някой не направи това, което е пожелала. Тази Айрис тук беше съвсем различна и той бе напълно запленен от нея.
Докато я гледаше, той си спомни как преди години Роуз бе поканила семейство Ричмонд за Коледа. Хелън не умееше да организира каквото и да е празненство, освен може би собствените си рождени дни. Мисълта за всякакви други празници й беше съвсем чужда.