— Тогава ще е по-лесно просто да отведеш коня на тази дама.
Зак погледна към Айрис. Подритна една буца пръст и изруга цветисто. Тя бе сигурна, че не от Джордж се бе научил да ругае така. После той сграбчи поводите от ръцете й, метна се на седлото и пришпори изтощения кон.
— Това момче говори прекалено много — рече Тейлър и й подаде чаша горещо кафе. — Винаги съм казвал на Джордж, че трябва да го пердаши по-често.
— А Джордж не е бил съгласен, така ли? — попита Айрис. Беше й интересно да научи нещо повече за семейство Рандолф.
— Зак не е глупав. Той винаги изпълнява нарежданията на Джордж, без да протестира. Ние, останалите, много често изпитвахме желание да го убием. Особено обича да дразни Монти и заради това доста често ходеше с пукната глава.
На девойката не й се вярваше, че Тейлър съвсем не се шегува. Ала нали самата тя не бе живяла дълго с братя или сестри. Не можеше да проумее, че е възможно едновременно да обичаш брат си и понякога да искаш да му счупиш главата.
Все пак й бе приятно, че Тейлър разговаря с нея почти като с член от семейството. Трябваше да признае, че се чувства много по-добре сред мъжете от ранчото „Кръг седем“, отколкото сред своите собствени работници.
Франк се държеше все по-отчуждено. Карлос непрекъснато бе мрачен и недоволен и всеки ден се опитваше да я убеди, че трябва да разделят стадата и да се отърват от Монти.
Тя бавно тръгна към сянката на един малък клонест дъб. Опита се да сложи ред в мислите си, но без особен успех. Тъй като нямаше доверие на Франк, можеше да разчита само на мъжете от семейство Рандолф. Отношенията между тях и нейните хора бяха много напрегнати, ала тя знаеше, че Франк няма да се опита да предприеме нещо, докато Монти и Хен се занимават с нейното стадо.
Докато Монти бе с нея, тя щеше да бъде в безопасност.
А кой щеше да я закриля, когато той си замине?
Карлос би могъл, но той не беше достатъчен. Джо Риърдън беше негов приятел, но Айрис не мислеше, че този човек би се нагърбил с някаква работа, ако не може да извлече облага за себе си. Нямаше причини да не му вярва и да не го харесва, но въпреки това му нямаше доверие и не го харесваше. Беше свикнала мъжете да се зазяпват по нея, ала не й допадаше начинът, по който я гледаше Джо Риърдън — приятелят на Карлос. Имаше нещо особено в погледа му.
В този поглед нямаше и следа от почтителното възхищение, с което я гледаха младите каубои, нито от опитната преценка в погледите на по-възрастните мъже. В очите на Джо се долавяше нещо цинично, сякаш той претегля колко струваше красотата й. Ала имаше и нещо обидно и отвратително, сякаш за него тя бе стока, която след употреба може да се изхвърли.
Айрис не бе свикнала да се отнасят с нея по този начин и подобно отношение й беше неприятно. Това беше нещо много по-лошо от грубостта на Монти.
Зак се показа иззад ъгъла на фургона с провизиите. Бе толкова задъхан от тичане, че едва успя да извика:
— По дяволите… тръгнали са… Отрязали са въжетата… Има изгубени… Монти… току-що уволни… всичките ти хора!
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
Айрис се разтрепери и изпусна чашата с кафе.
— Нещо не си разбрал както трябва — отсече тя, убедена, че Зак греши. — Не е възможно Монти да постъпи така.
— Ако е решил нещо, със сигурност ще го направи и никой не би могъл да го разубеди — обади се Тейлър и за пръв път, откакто се познаваха, я погледна в очите. — Монти е от мъжете, които не се спират пред нищо.
— Но защо ще пъди хората ми?
— Безполезно е да питаш мен — отвърна Тейлър. — Кажи на Зак да ти доведе един кон. Трябва да отидеш при Монти: само той може да ти обясни какво е намислил.
Обаче Зак не изчака Айрис, защото се беше метнал на гърба на първия неоседлан кон, който бе попаднал пред очите му, и се бе втурнал в галоп към лагера на каубоите от второто стадо. През това време Айрис оседла своя кон и когато стигна до лагера, разправиите бяха вече приключили.
Монти се беше изправил с решителен вид в средата на лагера. Хен и Соления бяха застанали от двете му страни, обаче девойката инстинктивно долови, че в свадата той не разчита на никого, освен на себе си.
— Какво става тук? — извика тя още преди да е стигнала до мъжете. — Зак пристигна запъхтян и ми каза, че си решил да уволниш хората ми.
— Само някои от тях — хладнокръвно уточни Монти.
— Кои? И защо?
— Той ме обвинява, че съм се опитвал да открадна твое имущество — намеси се Франк, който беше измъкнал постелката си от фургона с провизиите и я бе метнал зад седлото на коня си. — Монти заяви, че до един час трябва да ни няма тук. — Франк се приближи към каубоя, който държеше юздата на коня му. — Дори не ни даде време да се нахраним.