— Може би в Додж. Не съм сигурна.
— Тя прави отлични понички. Мъжете ще съжаляват, когато си отиде.
Младото момиче се запита дали някой щеше да съжалява за нея, ако тя си отидеше. Питаше се дали въобще някой от каубоите я забелязваше. Тя бе прекалено заета с мислите си за Монти и собствените си проблеми и не бе забелязала, че мъжете страняха от нея и я избягваха. Братята Рандолф, освен Хен, разговаряха с нея, но всички останали се държаха така, сякаш тя въобще не съществуваше.
Айрис видя смеха и шегите, които избухваха там, където се появеше Бети Крейн, и отново изпита отчаяние. Никой не се радваше да я види, никой не искаше да разговаря с нея, никой не изглеждаше щастлив, че тя е там.
Никой, освен Карлос.
Внезапно една мисъл мина през главата й и тя се изправи.
— Ела с мен! Искам да поговорим. — Щом се отдалечиха достатъчно, за да не могат останалите да чуват какво си говорят, Айрис се обърна към брат си: — Помисли ли си за това, което ти казах преди известно време?
— За какво?
— Да бъдеш мой надзирател.
— Да. Предложението ми харесва.
— Чудесно. Смятам също да ти дам половината от ранчото.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
— Осъзнаваш ли какво каза току-що?
— Разбира се, че осъзнавам. Смятам да ти дам половината от ранчото. Ти имаш право на това.
— Но ти не знаеш нищо за мен. Може би ще бъда ужасен надзирател. Мога да се опитам да те измамя и да взема цялото ранчо.
Айрис се засмя:
— Едва ли ще си по-лош ранчеро от мен. А и когато се омъжа, ще трябва да ти дам цялото ранчо.
Разбира се, не смяташе да го прави, ала сега мисълта да се освободи от тревогите по стадото и да ги прехвърли на някой друг й се струваше много привлекателна.
— Мисля, че вече трябва да се установя някъде — отвърна Карлос. — Да си свободен и необвързан с нищо не е толкова забавно, колкото ти се струва.
— Не мисля, че е забавно да не знаеш къде ще спиш и какво ще ядеш на следващия ден. Да не говорим, че нямаш дом и семейство.
— Май скитническият живот не те привлича особено, нали?
— Така е. Когато най-сетне това отвратително пътуване свърши, смятам да си купя голяма къща, да си наема готвачка и икономка и да си накупя много нови дрехи. — Тя посочи към дрехите си, които бяха мръсни и грозни. — Никога повече няма да облека това ужасно нещо.
— Да, сигурно ще можеш да си го позволиш. Ти си богата.
— Не, не съм. Татко бе разорен. Всичко, което имам, е тук. Нима мислиш, че в противен случай щях да бъда тук? Затова те моля да ми помогнеш. А и освен това ти имаш право на половината от ранчото.
— Всичко, което е останало, е твое.
— Това няма значение. Ти си точно толкова дете на татко, както и аз.
— Достатъчно щедро е от твоя страна, че искаш да ме назначиш за надзирател. Не е нужно да правиш нищо повече.
— Не, ще направя.
— Казала ли си за намерението си на някой друг?
— Не. Защо?
— Нека помисля още малко. Може би скоро ще се омъжиш, а бъдещият ти съпруг едва ли ще е съгласен да дадеш половината от наследството си на едно мексиканско копеле.
— Не смей да се наричаш повече така! — избухна девойката. — Ти си Карлос Ричмонд. Твоята майка е била първата съпруга на баща ми. Тя е починала, когато си бил на пет години.
— Знаеш, че това не е истина.
— Няма значение. Това е, което ще кажем на всички. А сега, ако искам утре отново да съм на седлото, ще трябва да си лягам. Понякога си мисля, че трябваше да приема съвета на Монти.
— Какъв съвет?
— Да се кача на влака и да те чакам в Чайен.
— А защо не го направиш?
— Сигурно защото съм побъркана. А и смятам, че трябва да съм със стадото. — Тя се огледа.
Докъдето й стигаше погледът, се виждаха тъмните силуети на животните. Тук-там някои от тях се белееха, но останалите се сливаха в една голяма тъмна маса. Повечето от животните пристъпваха бавно и кротко пасяха. Някои от теленцата, пуснати от фургона, също пасяха край майките си. Част от животните бяха налягали, уморени и преситени.
Трима от каубоите трябваше да ги пазят, ала Айрис виждаше само един от тях, който си тананикаше някаква тъжна песен. Скръбната мелодия й действаше на нервите. За щастие, певецът се отдалечаваше и тя се надяваше, че ще може да заспи, преди да се е върнал.
— Чудя се дали някой щеше да се загрижи за мен, ако нямах това стадо — промърмори на себе си тя.
„Винаги ще се намери някой, който да се погрижи за такава красива жена като теб.“
Сякаш чу ясно гласа на Монти. Да, може би някой щеше да го направи, ала това нямаше да е Монти. А и дори да го направеше, нямаше да е по начина, по който се грижеше за Бети.