Фрон де Бьоф, висок и силен мъж, бе прекарал живота си във войни или лични вражди и борби и никога не бе подбирал средствата, за да разшири феодалната си власт. Чертите на лицето му отговаряха на неговия характер и носеха отпечатъка на жестоки и зли страсти. Белезите от рани по него, ако бяха на друго лице, биха предизвикали съчувствието и уважението, което дължим на честната храброст. Но у Фрон де Бьоф те само засилваха жестокостта на образа му и ужаса, който цялата му личност вдъхваше. Този страшен барон бе облечен в къса кожена дреха, прилепнала плътно о тялото му и изтъркана и изцапана от бронята. Той не носеше никакво оръжие освен една кама на кръста, която уравновесяваше тежестта на ръждясалите ключове, закачени на дясната му страна.
Черните роби, които придружаваха Фрон де Бьоф, не носеха сега разкошните си дрехи, а бяха облечени в дълги ризи и панталони от грубо ленено платно: ръкавите им бяха навити над лактите като на касапи, готови за работа в кланицата. Всеки един от тях носеше в ръка малка кошница. Като влязоха в тъмницата, те се спряха до вратата и изчакаха, докато Фрон де Бьоф сам я заключи два пъти. След тази предпазна мярка той пристъпи бавно към евреина, без да го изпуска от очи, сякаш искаше да го парализира с поглед, както някои животни парализират плячката си. И мрачните и зли очи на Фрон де Бьоф като че ли наистина притежаваха подобна власт над нещастния пленник. Евреинът седеше със зяпнала уста и ококорени очи, вперени в свирепия барон с такъв ужас, че тялото му съвсем се сви и смали, когато срещна втренчения и злокобен поглед на жестокия норманец. Нещастният Исак нямаше сили не само да стане да се поклони, както му диктуваше страхът, но не можа дори да свали шапка или да произнесе поне една умолителна дума — тъй дълбоко бе развълнуван от убеждението, че го грозят изтезания и смърт.
А внушителната фигура на норманеца сякаш растеше пред очите му като орел, който наперва пера, преди да се спусне върху беззащитната си жертва. Той се спря на три крачки от ъгъла, където нещастният евреин сега се бе свил на мъничка купчинка, и направи знак на един от робите да се приближи. Черният му помощник пристъпи напред, извади от кошницата големи везни и грамове, сложи ги пред краката на Фрон де Бьоф и се оттегли на почтително разстояние, където вече стоеше другарят му.
Движенията на тези хора бяха бавни и тържествени, като че ли душите им бяха изпълнени с предчувствия за ужас и жестокост. Фрон де Бьоф сам започна, като се обърна към злочестия си пленник.
— Най-проклето куче от проклета раса — каза той и дълбокият му сърдит глас пробуди ехото в сводовете на тъмницата, — виждаш ли тези везни?
— Нещастният евреин отвърна със слаб глас:
— Да.
— На същите тези везни — продължи безмилостният барон — ти ще отмериш хиляда сребърни лири според точната И справедлива мярка на Лондонската кула.
— Свети Авраме! — отвърна евреинът, чийто глас се възвърна при тази страшна опасност. — Де се е чувало да се иска такова нещо? Де се е чуло някога, па дори и в приказките на менестрелите, за сума от хиляда сребърни лири? Чий човешки поглед е бил някога ощастливен да види такова огромно съкровище? Претърси къщата ми и къщите на всичките ми сънародници и в стените на целия град Йорк не ще намериш дори една десета от огромната сума, за която говориш.
— Аз съм разбран човек — рече Фрон де Бьоф — и ако няма сребро, не ще откажа да приема злато. Срещу една златна марка за всеки шест лири сребро ти ще избавиш невярното си тяло от такова наказание, каквото никога не си си представял.
— Смили се над мене, благородни рицарю — извика Исак, — аз съм стар, беден и безпомощен. Не е достойно да тържествуваш над мен. Не е велико дело да смачкаш един червей.
— Наистина ти може да си стар — отговори рицарят, — за срам на тези, които са ти позволили да побелееш в лихварство и мошеничество. Може и да си слаб, защото кой ли евреин има здрава ръка и смело сърце? Но добре известно е, че си богат.
— Заклевам ти се, благородни рицарю — рече евреинът, — във всичко, в което вярвам, и във всичко, в което и двамата вярваме…
— Не произнасяй лъжлива клетва — прекъсна го норманецът — и недей оставя упорството ти да реши твоята съдба, преди да видиш и да обмислиш добре какво те чака. Недей си мисли, че ти говоря само да те изплаша и да се възползувам от долното малодушие, което си наследил от племето си. Заклевам ти се в това, в което ти не вярваш, в евангелието на нашата църква и в ключовете, които й са дадени, за да обвързва и освобождава, че решението ми е твърдо и неотменно. Тази тъмница не е място за шеги. Пленници, десет хиляди пъти по-знатни от теб, са умирали сред тези стени и никой не е узнал съдбата им! Но за тебе е отредена дълга и бавна смърт, в сравнение с която тяхната е била щастие.