Той пак даде знак на робите да се приближат и им каза нещо на собствения им език, той също бе ходил в Палестина и там може би се бе научил на жестокост. Сарацините извадиха от кошниците си дървени въглища, духало и шише със зехтин. Единият запали огън с кремък и стомана, а другият сложи въглищата в голямата ръждясала скара, за която вече споменахме, и започна да надува духалото, докато горивото се разжари.
— Виждаш ли Исак — каза Фрон де Бьоф, — железните колове над разжарените въглища! На това топло ложе ще лежиш ти гол като на пухено легло. Един от тези роби ще поддържа огъня под теб, а другият ще маже проклетото ти тяло с масло, за да не загори печеното. Сега избирай между това парещо легло и хилядата сребърни лири, защото кълна се в главата на баща си, ти нямаш друг избор.
— Не е възможно — извика злочестият евреин, — не е възможно да говориш сериозно. Добрият бог, творец на цялата природа, никога не е създавал сърце, способно на такава жестокост.
— Не се уповавай на това, Исак — рече Фрон де Бьоф, — защото ще направиш съдбоносна грешка. Нима мислиш, че аз, който съм виждал как се плячкосват градове и как загиват в тях от огън, меч и вода хиляди мои сънародници християни, ще трепна и ще се откажа от намерението си поради виковете и писъците на един-единствен проклет евреин? Нима, мислиш, че тези черни роби, които не познават друг закон, родина и съвест освен волята на своя господар, които употребяват отрова, клада, кама или въже, щом им смигне той, мислиш ли, че те ще имат милост към теб, когато дори не разбират езика, на който ги молиш? Бъди разумен, старче: освободи се от една част от излишното си богатство. Върни на един християнин част от това, което си придобил с лихварство от неговите братя по вяра. Твоята хитрост може скоро пак да издуе отънялата ти кесия, но нито врач, нито лекарства ще могат да ти върнат изгорялата кожа и плът, ако веднъж те прострем на тези железа. Казвам ти, отброй тука откупа си и бъди щастлив, че с това можеш да се отървеш от една тъмница, от която малцина са излезли, за да разкажат тайните й. Няма да си хабя повече думите — избирай между жалките си пари и своята плът и кръв и каквото ти избереш, това ще бъде.
— Тогаз, нека Аврам, Яков и всички отци на племето ми да ми се притекат на помощ — рече Исак. — Аз не мога да избирам, защото нямам средства да задоволя прекомерните ти искания.
— Хванете го и го съблечете, роби — заповяда рицарят — и нека му помогнат отците на неговото племе, ако могат.
Помощниците му, подчинявайки се по-скоро на очите и на ръката на барона, отколкото на думите му, пак пристъпиха напред, хванаха нещастния Исак, вдигнаха го грубо от земята и като го държаха здраво помежду си, зачакаха по-нататъшния знак на коравосърдечния барон. Бедният евреин гледаше и тях, и Фрон де Бьоф с надежда да открие по лицата им някакъв признак на умилостивяване; но по лицето на барона още играеше същата студена, полуядна, полусаркастична усмивка, с която бе започнал жестоките си слова, а дивите очи на сарацините, мрачно облещени под тъмните им вежди, придобиваха още по-зловещ израз от белия кръг, заобикалящ зеницата, и издаваха по-скоро удоволствие от наближаващата сцена, отколкото неохота да вземат пряко или косвено участие в нея. Тогава евреинът погледна разжареното огнище, където щяха скоро да го разпънат, и виждайки, че няма изгледи мъчителите му да се смилят, решителността му се огъна.
— Ще платя хилядата сребърни лири — каза той и прибави след минутна пауза, — тоест ще ги платя с помощта на моите събратя, защото трябва да се моля като просяк на вратите на синагогата, за да събера тази нечувана сума. Къде и кога трябва да я предам?
— Тук — каза Фрон де Бьоф, — тук трябва да се предаде. Тук трябва да се претегли — да се претегли и преброи на този тъмничен под. Да не мислиш, че ще те пусна, преди да си осигуря откупа ти?
— А каква гаранция ще имам — запита евреинът, — че ще бъда освободен, след като бъде платен откупът?
— Думата на един нормански благородник, мръсни лихварю, честта на един нормански благородник, която е по-чиста от златото и среброто на цялото ти племе.
— Прося извинение, благородни господарю — рече Исак плахо, — но защо трябва да разчитам тъй сляпо на думата на човек, който не дава никаква вяра на моята?