— Така да бъде! — отговори Улрика. — Но тези сатанински черти бяха озарени от светлина, когато успях да създам разкол между стария Фрон де Бьоф и сина му Реджиналд. Това, което последва, би трябвало да остане скрито във вечния мрак на ада, но нека моето отмъщение повдигне булото и загатне за него — защото, ако го провъзглася високо, мъртвите ще станат от гроба си! Отдавна несъгласието тлееше като скрит огън между тиранина баща и жестокия му син — отдавна аз тайно подклаждах тази противоестествена омраза, докато тя избухна в момент на пиянска забрава и моят потисник падна на собствената си трапеза, убит от ръката на собствения си син. Ето какви тайни крият тези сводове! — извика тя, вдигайки очи към тавана. — Сринете се, проклети зидове, и погребете под себе си всички, които знаят тази грозна тайна!
— Ами ти, нещастна грешнице — запита Седрик, — каква беше твоята участ след смъртта на похитителя ти?
— Помъчи се да отгатнеш, но не питай. Аз живях тук — тук, докато старостта, преждевременната старост, сложи своя страшен отпечатък върху лицето ми, живях презряна и отритната тук, където някога ми се подчиняваха, принудена да огранича желанието си за мъст, което някога имаше такива широки възможности, до дребната злоба на една мърмореща слугиня или до празните клетви на една безпомощна старица. Бях осъдена да слушам от самотната си кула шума на веселби, в които някога сама участвах, или писъците и стенанията на нови жертви на тиранията.
— Улрика — рече Седрик, — как посмя да се обърнеш към човек, който носи тези одежди, докато сърцето ти, боя се, още скърби за загубените облаги от твоите престъпления, тъй както скърби за делата, които са ти донесли тези облаги? Помисли си, нещастна жено, би ли могъл дори светият крал Едуард да ти помогне, ако стоеше тук пред тебе? Този царствен изповедник бе надарен от небето със силата да очиства раните по тялото, но само бог може да изцери проказата, коя — то разяжда душата.
— И все пак не се отвръщай от мене, строги пророче на небесния гняв — възкликна тя. — Кажи ми, ако можеш, до какъв край ще ме изведат тези нови страшни чувства, които ме обземат в самотата ми? Защо изникват пред мен отдавна извършените дела с нов непреодолим ужас? Каква орис очаква отвъд гроба тази, на която бог е отредил на земята такава неизразимо злочеста съдба? По-добре е да се обърна за помощ към Водан, Херта и Зернебок, към Миста и Скогула, боговете на нашите непокръстени прадеди, отколкото да понасям ужасните страхове, които напоследък ме преследват и наяве и насън?
— Аз не съм свещеник — рече Седрик, извръщайки се с отвращение от тази жалка картина на греховност, горест и отчаяние. — Не съм свещеник, макар че нося свещеническа дреха.
— Свещеник или не — отговори Улрика, — ти си първият, когото виждам от двадесет години насам, който се бои от бога и почита човека. И нима ти ме караш да се отдам на отчаяние?
— Аз те съветвам да се покаеш — рече Седрик. — Отдай се на молитва и разкаяние и дано молитвата ти бъде чута! Но аз не мога и не искам да стоя повече при теб!
— Почакай още малко! — каза Улрика. — Не ме напускай сега, сине на бащиния ми приятел, да не би демонът, който ме е държал в своя власт цял живот, да ме изкуши да си отмъстя за твоето коравосърдечие и презрение. Мислиш ли, че ако Фрон де Бьоф открие Седрик Саксонеца в замъка си предрешен така, ще ти остане дълго да живееш? Очите му отдавна те следят като сокол плячката си.
— И така да е — отвърна Седрик, — нека ме разкъса с клюна и ноктите си, езикът ми не ще изрече ни дума, в която сърцето ми не вярва. Аз ще умра като саксонец — верен на думата си, честен в делата си. Казвам ти, махай се, не се докосвай до мен, не ме задържай! Дори видът на самия Фрон де Бьоф не ми е така противен, както си ми ти, клетнице!
— Добре — рече Улрика, без да го спира вече. — Върви си и забрави във високомерието си, че нещастницата пред тебе е дъщеря на бащиния ти другар. Върви си — ако съм откъсната от хората в страданията си, откъсната от тези, чиято подкрепа с най-голямо право мога да очаквам, аз ще бъда сама и в отмъщението си! Никой няма да ми помогне, но всички ще изтръпнат, като чуят за това, което ще се осмеля да направя! Сбогом! Твоето презрение разкъса последната нишка, която ме свързваше с ближните ми, а тя бе вярата, че мъките ми може би ще заслужат състраданието на моя народ.
— Улрика — рече Седрик, трогнат от този зов. — Нима ти, която си могла да понесеш толкова много грехове и мъки, ще се отдадеш на отчаяние именно сега, когато очите ти са се отворили за престъпленията ти и когато е време да се покаеш?