— Но, благородни рицари — извика отец Амброуз сред суетнята и бъркотията на подготвящата се отбрана, — в името господне, никой ли не ще чуе молбата на преподобния ни отец Еймър, абата на Жорво? Моля ти се, изслушай ме, благородни сър Реджиналд!
— Върви си приказвай молбите на небето — каза свирепият норманец, — защото ние тук на земята нямаме време да ги слушаме. Хей, Анселм, погрижи се да приготвят врял катран и масло и да ги излеят на главите на тези дръзки предатели. Виж да имат стрелците достатъчно стрели. Развей знамето ми с главата на стар бик — скоро ще разберат онези негодници с кого имат работа днес!
— Но, благородни сър — настояваше монахът в усилията си да привлече вниманието му, — помисли си за клетвата ми за послушание и ми дай възможност да изпълня поръчката на своя началник. — Махнете този извеян дърдорко! — извика Фрон де Бьоф. — Заключете го в параклиса да си казва молитвите, докато свърши сражението. Доста ще се изненадат светиите да чуят „Аве Мария“ и „Отче наш“ — струва ми се, че откак са ги издялали от камък, не са имали честта да чуят тука такова нещо.
— Не светотатствай, сър Реджиналд — каза де Брейси, — днес ще се нуждаем от помощта на тези светии, докато тази банда разбойници се разпръсне.
— Не очаквам аз помощ от тях — рече Фрон де Бьоф, — освен ако ги хвърлим от бойниците върху главите на онези негодници. Ей, там има един грамаден тромав свети Христофор, който може цяла рота да смаже.
В това време тамплиерът наблюдаваше действията на обсаждащите с по-голямо внимание, отколкото грубият Фрон де Бьоф и лекомисленият му другар.
— Кълна се във вярата на моя орден! — рече той. — Тези хора действат по-дисциплинирано, отколкото би могъл да очаква човек. Кой знай откъде са научили тази дисциплина? Виждате ли как умело използуват всяко прикритие, което им дават дървета и храсти, и отбягват да се излагат на ударите на нашите стрели? Не виждам да се вее никакво знаме сред тях, но готов съм да заложа златния си синджир, че ги води някой рицар или благородник, опитен във военното изкуство.
— Ето, виждам го! — каза де Брейси. — Виждам как се развява перото на рицарския му шлем и как блести бронята му. Гледай оня едър мъж с черните доспехи, застанал начело на по-далечната група от мръсни селяци — кълна се в свети Денис — мисля, че е същият, когото нарекохме Le Noir Faineant и който те повали на арената в Ашби, Фрон де Бьоф.
— Толкова по-добре — рече Фрон де Бьоф, — че е дошъл тука да ми даде възможност да си отмъстя. Трябва да е някой жалък простак, щом не посмя да остане и да изяви правото си за наградата на турнира, която случаят му тикна в ръцете. Напразно щях да го търся там, където рицари и благородници търсят враговете си, и затуй се радвам, че се явява тук сред тия простаци селяндури.
Явно беше, че врагът ще настъпи незабавно и затова бе сложен край на всички приказки. Всеки рицар зае поста си и начело на неколцината бойци, които можаха да съберат, съвсем недостатъчни да защищават цялото протежение на крепостната стена, зачака със спокойна решителност застрашаващото ги нападение.
ГЛАВА XXVIII
Трябва да се върнем малко назад, за да осведомим читателя за някои случки, които ще му помогнат да разбере по-нататъшните важни събития. Той може би и сам се е досетил, че когато Айвънхоу падна на земята и изглеждаше изоставен от всички, настояванията на Ребека успяха да убедят баща й да нареди да пренесат храбрия воин от арената в къщата в покрайнините на Ашби, дето временно живееше евреинът.
При други обстоятелства нямаше да й бъде трудно да убеди Исак да стори това, защото по природа той беше добър и признателен. Но той имаше и предразсъдъците, и крайната плахост на своя преследван народ и тях именно трябваше да надвие Ребека.