Звукът на един непознат език, колкото и неприятен да би бил, ако бе произнесен от друг, от устните на красивата Ребека правеше приятно и романтично впечатление, като заклинанията на някоя добра фея — непонятни наистина за ухото, но трогващи сърцето със сладкия глас и с благия израз на лицето. Без да се опитва вече да задава въпроси, Айвънхоу мълчаливо се остави да вземат, каквито мерки смятат за добре за оздравяването му. Едва когато това бе сторено и добрата лекарка се канеше да се оттегли, любопитството му взе връх.
— Мила девойко — започна той на арабски, тъй като бе научил този език през време на странстванията си и смяташе, че ще бъде разбран от облечената в кафтан и тюрбан мома, която стоеше пред него, — моля ви, мила девойко, бъдете така любезна…
Но тук го прекъсна хубавата лекарка, която едва можа да прикрие усмивката, озарила за момент обикновено тъжното й замислено лице.
— Аз съм от Англия, господин рицарю, и говоря английски език, макар че дрехите и потеклото ми са чужди.
— Благородна девойко — започна пак рицарят Айвънхоу, но Ребека пак побърза да го прекъсне.
— Не ми прикачайте прозвището „благородна“, господин рицарю — рече тя. — Нека веднага да ви кажа, че ви прислужва една бедна еврейка, дъщеря на същия този Исак от Йорк, към когото вие отдавна се показахте така добър и любезен. Нему и на домашните му подобава да положат за вас всички грижи, които сегашното ви състояние изисква.
Не знам дали прекрасната Роуина би била много доволна от чувствата, с които нейният предан рицар досега бе гледал красивото лице, прелестната фигура и блестящите очи на очарователната Ребека — очи, чийто блясък бе засенчен и някак си смекчен от дългите й копринени клепачи и които един менестрел би сравнил с лъчите на вечерница, проникнали през жасминов храст. Но Айвънхоу бе твърде добър католик, за да запази подобни чувства към една еврейка. Ребека бе предвидила това, поради което бе побързала да спомене името и рода на баща си. И все пак — защото хубавата и умна дъщеря на Исак не бе съвсем лишена от мъничко женска слабост, — все пак тя не можа да въздържи една тайна въздишка, когато погледът, с който досега Айвънхоу бе гледал непознатата си благодетелка, поглед, изпълнен с уважение и възхищение и нелишен от нежност, изведнъж отстъпи място на студено, спокойно и сдържано изражение, в което нямаше никакво по-дълбоко чувство от любезната признателност за една услуга, дошла съвсем неочаквано, и то от лице от по-низша раса. Не че в досегашното държане на Айвънхоу имаше нещо повече от онова предано възхищение, което младостта винаги засвидетелства на красотата, но все пак мъчително бе за бедната Ребека да види как една-единствена дума като магическа пръчка отпращаше нея, която не можеше да не съзнава правото си да се ползува от такова възхищение, към една класа жени, на които то не може с чест да се засвидетелства.
Но нежната и искрена природа на Ребека не обвини Айвънхоу, че споделя общоприетите предразсъдъци на своето време и на своята вяра. Напротив, хубавата еврейка, макар и да чувствуваше, че нейният пациент сега гледа на нея като на представителка на една раса, с която е позор да се общува освен при крайна необходимост, не престана да се грижи все така търпеливо и предано за неговото оздравяване. Тя го уведоми, че е необходимо да отидат в Йорк и че баща й е решил да го заведе там и да се грижи за него в собствената си къща, докато здравето му се възстанови. Айвънхоу изрази голямата си неохота да приеме този план, която обясни с нежелание да създава повече трудности на своите благодетели.
— Нима в Ашби или някъде наблизо — запита той — няма някой саксонски франклин или дори някой богат селянин, който би се нагърбил с грижите за един свой ранен сънародник, докато той може пак да носи оръжие? Нима няма някой саксонски манастир, където биха ме приели? Или пък не бихте ли могли да ме заведете до Бъртън, където сигурно ще намеря гостоприемство у Уолтиф, абата на манастира „Свети Уитоулд“, който ми е роднина?
— Да — усмихна се тъжно Ребека, — и най-лошото от тези убежища без съмнение е по-подходящо за вас, отколкото жилището на един презрян евреин. И все пак, господин рицарю, освен ако искате да се отървете от лекаря си, вие не можете да смените квартирата. Както добре знаете, нашият народ умее да лекува рани, макар че ние не се занимаваме с това да ги нанасяме. А пък именно в нашето семейство се пазят тайни, наследени от времето на Соломона, от които вие вече изпитахте ползата. Никой назарянин — простете ми, господин рицарю, — никой християнин-лекар между четирите британски морета не може за по-малко от месец да ви излекува така, че да може пак да носите броня.