Чувството за рицарска чест, което никога не напускаше напълно де Брейси въпреки буйността и лекомислието му, не му позволи да стори никакво зло на беззащитния рицар, нито пък да го издаде на Фрон де Бьоф, който при никакви обстоятелства не би се поколебал да убие своя съперник за феодалното имение Айвънхоу. От друга страна пък да освободи този, когото лейди Роуина обичаше, както стана известно на всички, на турнира и от по-раншното изгонване на Уилфред от бащината му къща, бе проява на великодушие, до което де Брейси не можеше да се издигне. Той възприе един среден между доброто и злото път, като заповяда на двама свои оръженосци да пазят носилката и да не пускат никой да се доближава до нея. Техният господар им нареди, ако ги запита някой, да кажат, че в празната носилка на лейди Роуина е настанен един техен другар, ранен през време на схватката. Когато пристигнаха в Торкилстън, и рицарят тамплиер, и господарят на замъка бяха заети със собствените си планове, единият за богатството, другият за дъщерята на евреина, оръженосците на де Брейси отнесоха Айвънхоу, все още като ранен свой другар, в една отдалечена стая. Такова обяснение те дадоха на Фрон дьо Бьоф, когато той ги запита защо не са отишли на бойниците при знака за тревога.
— Ранен другар, а? — възкликна де Бьоф силно разгневен и изненадан. — Нищо чудно, че простаци и селяци имат нахалството да обсаждат замъци, а шутове и свинари да изпращат покани за бой на благородници, щом войниците са станали болногледачи и кондотиерите бдят при леглата на умиращи, когато замъкът е нападнат. На бойниците, мързеливци! — извика той с гръмовния си глас, така че сводовете отекнаха. — На бойниците или ще ви строша кокалите с тази палка!
Хората отговориха сърдито, че с най-голямо удоволствие ще отидат на бойниците, стига той да ги извини пред господаря им, който им заповядал да се грижат за умиращия.
— Умиращия ли, негодници такива! — отвърна баронът. — Гарантирам ви, че ние всички ще бъдем умиращи, ако не се държим по-здраво. Но аз ще сменя поста при този никаквец ваш другар. Хей, Ърфрид, дъртушо, саксонска вещице, не ме ли чуваш? Ела гледай този болен, щом трябва някой да го гледа, а пък тези негодници нека вземат оръжието. Ето ви два тежки лъка, хайде на външната стена и гледайте всяка стрела да се забива направо в мозъка на някой саксонец.
Двамата мъже, както повечето хора от тази класа, бяха предприемчиви и не обичаха бездействието, затова с радост отидоха да посрещнат опасността, така че грижите за Айвънхоу се прехвърлиха върху Улрика или Ърфрид. Но тъй като нейният мозък изгаряше от спомена за извършените спрямо нея злини и от надежда за мъст, тя с готовност отстъпи на Ребека грижите за болния.
ГЛАВА XIX
Често в моменти на опасност човек открито проявява своята сърдечност и любов. Общото възбуждение на чувствата ни пречи да бъдем предпазливи и затова ние издаваме онези силни емоции, които в по-спокойно състояние нашето благоразумие успява да прикрие, ако не съвсем да подтисне. Когато се намери пак край Айвънхоу, Ребека се изненада от радостта, която я обзе, и то в момент, когато бяха заобиколени от опасност, да не кажем отчаяние. Докато му проверяваше пулса и го разпитваше за състоянието му, в нейното докосване и в гласа й имаше нещо, което свидетелстваше за по-дълбок интерес, отколкото съзнателно би искала да прояви. Гласът й бе несигурен и ръката й потреперваше, и едва студеният глас на Айвънхоу, когато я запита: „Ти ли си, добра девойко?“, я накара да се окопити и й напомни, че чувствата, които изпитва, не са и не могат да бъдат взаимни. От гърдите й се изтръгна едва доловима въздишка. Сега вече въпросите й към рицаря относно здравето му бяха изказани със спокоен приятелски тон. Айвънхоу побърза да й отговори, че що се отнася до здравето му, той е добре, дори по-добре, отколкото би могло да се очаква.