Бушуващият пожар скоро се усети и в стаята, дето еврейката Ребека се грижеше за Айвънхоу. Шумът от битката скоро бе прекъснал краткия му сън и гледачката му, която по негово настояване пак бе застанала до прозореца, за да наблюдава и да го уведомява за хода на атаката, известно време не можеше да види нищо от растящия задушлив дим. Най-после огромните кълба пушек, които нахлуха в стаята, виковете „Вода!“, които се чуваха сред глъчката на боя, ги накараха да почувствуват ясно нарастващата нова опасност.
— Замъкът гори! — извика Ребека. — Какво можем да сторим, за да се спасим?
— Бягай, Ребека! — рече Айвънхоу. — Спаси собствения си живот. Мене никаква земна сила не може да ме избави.
— Няма да бягам — отвърна Ребека. — Ще се спасим или ще загинем заедно. Но, велики боже! Баща ми, какво ще стане с баща ми?
В този момент вратата на стаята бързо се отвори и се показа тамплиерът. Той представляваше страхотна фигура, позлатената му броня бе изпотрошена и окървавена, а перото на каската му бе наполовина счупено, наполовина обгоряло от огъня.
— Ето, че те намерих — рече той на Ребека. — Ще видиш, че ще сдържа думата си и ще споделя с тебе и добро и зло… Има само един път към спасение — превъзмогнах петдесет опасности, за да ти го покажа. Стани и ела веднага с мене!
— Сама аз няма да тръгна с тебе — отговори Ребека. — Ако си роден от жена, ако имаш капчица човешка милост, ако сърцето ти не е кораво като бронята на гърдите ти — спаси стария ми баща, спаси този ранен рицар!
— Един рицар — рече тамплиерът с обичайното си спокойствие, — един рицар, Ребека, трябва да срещне съдбата си било от меч, било от огън. А кой дава пет пари за съдбата на един евреин?
— Жестоки рицарю — отвърна Ребека, — по-скоро ще загина в пламъците, отколкото да приема избавление от тебе!
— Ти нямаш избор, Ребека. Веднъж успя да ми се изплъзнеш, но никой смъртен не е могъл да стори това втори път.
С тези думи той грабна изплашената девойка, чиито писъци огласиха въздуха, и я изнесе на ръце от стаята, въпреки виковете й и без да обръща внимание на заплахите, които Айвънхоу с гръмовит глас сипеше по него.
— Куче проклето! Позор за ордена ти! Пусни девицата! Предателю Боа Жилбер, Айвънхоу ти заповядва! Негоднико, ще ми платиш с кръвта на сърцето си!
— Нямаше да мога да те намеря, Уилфред — каза Черния рицар, който в този момент влезе в стаята, — ако не беше викал така.
— Ако си истински рицар — викна Уилфред, — не мисли за мене. Тичай подир този похитител, спаси Роуина, погрижи се за Седрик!
— Когато им дойде редът — отвърна рицарят на букаите, — но сега е твоят ред.
И като грабна Айвънхоу, той го понесе с такава лекота, с каквато тамплиерът беше отнесъл Ребека, втурна се с него към задната порта и след като предаде там товара си на двама селяни, върна се пак в замъка да помага за спасението на останалите пленници.
Една от кулите сега бе обхваната от ярки пламъци, които буйно проблясваха от всеки прозорец и от всяка амбразура. Но в другите части на замъка, където дебелите стени и сводестите покриви на стаите пречеха на пламъците да проникнат, все още бушуваше не по-малко страховито човешката ярост, тъй както оттатък господстваше ужасната стихия. Обсадителите преследваха защитниците на крепостта от стая в стая и с кръвта им утоляваха жаждата за мъст, която дълго бяха таили към войниците на тиранина Фрон де Бьоф. Повечето от тях се съпротивяваха докрай — малцина искаха милост и никой не я получи. Въздухът бе изпълнен със стенания и трясък на оръжия, подовете бяха облени с кръвта на отчаяни и издъхващи нещастници.
Сред тази бъркотия Седрик се втурна да търси Роуина, докато верният Гърт, който го следваше по петите сред боя, нехаеше за собствената си безопасност, когато се мъчеше да отстрани ударите, насочени срещу господаря му. Благородният саксонец има късмет да стигне в стаята на повереницата си точно когато тя бе оставила всяка надежда за спасение и притискайки отчаяна един кръст към гърдите си, седеше и очакваше всяка минута смъртта. Той я предаде на Гърт да я заведе на безопасно място във външното укрепление, пътят към което бе вече разчистен от врага и не бе още обхванат от пламъци. След това верният Седрик побърза да потърси своя приятел Ателстън, решен с риск на живота си да спаси тази последна издънка на саксонските крале. Но преди да успее да проникне в старата зала, където сам преди бе пленник, изобретателният гений на Уомба бе успял да освободи него самия и другаря му по съдба.
Когато шумът на битката възвести, че тя е в разгара си, шутът захвана да вика, колкото му глас държи: