— Но ние свършихме най-много половината от работата — възрази главатарят на разбойниците. — Вземи от плячката, за да възнаградиш своите хора и съседите си.
— Аз съм достатъчно богат, за да ги възнаградя сам — отвърна Седрик.
— А пък някои — намеси се Уомба — бяха достатъчно хитри сами да се възнаградят. Те не си отиват съвсем с празни ръце. Всички не носим шутовски дрехи я!
— Нищо — рече Локсли, — нашите закони не обвързват никого освен самите нас.
— Но тебе, бедни мой слуга — рече Седрик, като се обърна и прегърна шута си, — как ще възнаградя тебе, който не се побоя да изложиш тялото си на вериги и смърт заради мене! Всички ме изоставиха, а; бедният смешник ми остана верен!
Докато говореше, в очите на коравия тан имаше сълзи — те говореха за чувство, което дори смъртта на Ателстън не бе успяла да заглуши. В полуинстинктивната привързаност на шута имаше нещо, което го трогна по-дълбоко от самата смърт.
— Недей — рече шутът, като се измъкна от обятията на господаря си. — Ако ми се отплащаш за службата с водата на очите си, и шутът ще трябва да заплаче за компания и тогаз какво ще стане със занаята му? Но, чичо, ако наистина искаш да ми доставиш радост, моля ти се, прости на моя другар в игрите, Гърт, който си открадна една седмица от службата при теб, за да служи на сина ти.
— Да му простя ли? — извика Седрик. — Не само ще му простя, но и ще го възнаградя! Коленичи, Гърт!
Свинарят моментално коленичи пред краката на господаря си.
— Ти вече не си крепостник и роб — рече Седрик, като го докосна с една вейка. — Ти вече си свободен и неприкосновен и в града, и вън от града, и в гората, и в полето. От мое име и от името на моя род давам на тебе и на твоя род во веки веков парче земя от владенията си в Уолбрум. И нека божието проклятие падне на всеки, който се осмели да ти го оспори!
Не вече крепостник, а свободен човек и земевладелец, Гърт скочи на крака и рипна два пъти почти колкото боя си от земята.
— Дайте ми бързо ковач и пила — викна той — да махна този гердан от шията на един свободен мъж! Благородни господарю! Твоят дар удвоява силите ми и аз двойно посмело ще се боря за теб! В гърдите ми живее свободен дух — аз вече не съм същият човек, ни за себе си, ни за околните. Хей, Фангз — обърна се той към вярното си псе, което, виждайки радостта на господаря си, започна да скача наоколо му, за да изрази и своята радост, — познаваш ли още господаря си?
— Да — каза Уомба, — Фангз и аз още те познаваме, Гърт, макар че трябва да си останем с герданите. Само че ти може би ще се забравиш и ще забравиш и нас.
— Наистина трябва да забравя себе си, за да забравя тебе, верни ми друже — рече Гърт, — и ако свободата ти подхождаше, Уомба, господарят ни сигурно щеше да ти я дари.
— Не — каза Уомба, — хич не мисли, че ти завиждам, братко Гърт. Крепостникът си седи край огъня в замъка, когато свободният отива на полесражението. А както е казал Алдхелм от Мамзбъри — по-добре глупец на пиршество, отколкото мъдрец на война.
В този миг се чу конски тропот и се показа лейди Роуина, заобиколена от неколцина ездачи и голяма група пеши войници, които весело размахваха пики и дрънчаха с алебарди, за да изразят радостта си от нейното освобождение. Самата тя, скъпо облечена и яхнала дорест жребец, си бе възвърнала всичката царственост, и само необикновената й бледост показваше страданията, които бе преживяла. Прекрасното й лице, макар и тъжно, носеше вече белега на зараждащата се надежда за бъдещето и на дълбока признателност за спасението. Тя знаеше, че Айвънхоу е в безопасност, знаеше също, че Ателстън е мъртъв. Първото я изпълваше с най-искрена радост, а ако не изпитваше истинска радост от смъртта на Ателстън, можем да й простим чувството на облекчение при мисълта, че няма повече да я тормози единственият въпрос, по който настойникът й Седрик досега й бе противоречил.
Когато Роуина поведе коня си към мястото, дето седеше Локсли, този смел селянин, и всичките му хора с някакво вродено чувство за вежливост станаха да я посрещнат. Кръвта нахлу в страните й, когато тя любезно махна с ръка и като се поклони така ниско, че хубавите й разпуснати коси за миг се смесиха с буйната грива на коня, с малко, но добре подбрани думи изрази своята признателност и благодарност на Локсли и другите си спасители.
— Да ви благослови бог, храбри юнаци — завърши тя. — Бог и дева Мария да ви благословят и да ви възнаградят, задето тъй смело рискувахте живота си, за да помогнете на подтиснатите! Ако някога някой от вас е гладен, помнете, че Роуина има храна, ако някой е жаден — тя има много бъчви с вино и тъмна бира. Ако пък норманите ви подгонят от тези места, Роуина има гори, където храбрите й спасители могат да скитат напълно свободно и никой горски пазач не ще се интересува чия стрела е повалила елена.