— Ей, сега го увещавах да я изостави — каза Малвоазен. — Но все пак има ли достатъчно основания, за да бъде осъдена тя като магьосница? Няма ли Великият магистър да промени решението си, като види колко слаби са доказателствата?
— Те трябва да се подсилят, Алберт — отвърна Мон-Фиче, — трябва да се подсилят. Разбираш ли какво искам да кажа?
— Разбирам — отвърна прецепторът, — нито пък бих се поколебал да направя каквото и да било за преуспяването на ордена. Но много малко време имаме, за да намерим подходящи доказателства.
— Малвоазен, трябва да се намерят такива доказателства — каза Конрад. — Това ще бъде от полза и за ордена, и за тебе. Темпълстоу е бедна прецептория. Тази в Мезон Дьо е двойно по-богата. Известно ти е какво влияние имам пред стария ви началник. Намери хора, които биха свършили работата, и ставаш прецептор на Мезон Дьо в плодородното графство Кент. Какво ще кажеш?
— Между хората, които дойдоха тук с Боа Жилбер — рече Малвоазен, — двама души познавам много добре. Те бяха слуги на брат ми Филип де Малвоазен, после преминаха на служба у Фрон де Бьоф. Може да знаят някои случаи, когато тази жена се е проявявала като магьосница.
— Върви веднага да ги намериш. Имай пред вид, ако някоя и друга жълтица би поизострила паметта им, дай им.
— И за по-малко биха се заклели, че родната им майка е вещица — каза прецепторът.
— Бързай тогава — подкани го Мон-Фиче. — Процесът почва по обед. Не съм виждал началникът ни толкова да бърза, откакто осъди на изгаряне Хамед Алфаги, покръстен мюсюлманин, който по-късно се отказа от новата си вяра.
Тежката камбана на замъка бе ударила дванадесет, кога — то Ребека чу трополене на стъпки по тайната стълба, която водеше до стаята й. По шума личеше, че са няколко души, което по-скоро я зарадва, защото всяко зло, което би могло да я сполети, не я плашеше, както посещенията на свирепия и страстен Боа Жилбер. Вратата се отключи и в стаята влязоха Конрад и прецепторът Малвоазен, придружени от четирима пазачи, облечени в черно, с алебарди в ръка.
— Дъщеря на прокълнато племе! — каза прецепторът. — Стани и ни последвай!
— Къде ще ме водите — попита Ребека — и с каква цел?
— Девойко — отвърна Конрад, — не се полага да задаваш въпроси, а да се подчиняваш. Все пак бъди известена, че ще бъдеш изправена пред съда на Великия магистър на светия ни орден, където ще отговаряш за злодеянията си.
— Хвала на бога Аврамов! — възкликна Ребека и набожно скръсти ръце. — Името на съдия, макар и враждебно настроен към моя народ, е за мене име на закрилник. На драго сърце ще ви последвам. Разрешете ми само да се забуля.
Бавно и тържествено слязоха по стъпалата, преминаха дългия коридор и през сгъващи се врати влязоха в голямата зала, която Великият магистър временно бе превърнал в съдебна зала.
Долният край на просторното помещение бе изпълнен с оръженосци и селяни, които не без затруднение сториха път на Ребека, придружена от прецептора и Мон-Фиче и последвана от пазачите с алебарди, за да може тя да отиде до определеното й място. Като минаваше през тълпата със скръстени ръце и сведена глава, някой пъхна в ръката й късче хартия, което тя прие почти несъзнателно и продължи да го държи, без да пречете съдържанието му. Увереността че всред това внушително събрание все пак има някой приятел, й даваше смелост да се огледа и да разбере пред кого бе доведена. И така тя обхвана с поглед залата, която ще се постараем да опишем в следващата глава.
ГЛАВА XXXVII
Съдът, който щеше да съди невинната и нещастна Ребека, бе заел издигнатия в горния край на голямата зала подиум, който вече описахме, като почетно място, определено за най-височайшите обитатели или гости на старинните сгради.
На издигнатото кресло точно срещу обвиняемата седеше Великият магистър на Храма в широки бели одежди на едри дипли. В ръката си държеше мистичния жезъл, символ на ордена. При краката му имаше маса, на която седяха двама писари, свещеници на ордена. Техен дълг бе да направят официален протокол за станалото през този ден. Черното облекло, голите глави и смирените погледи на тези духовници рязко се отличаваха от войнствения вид на присъстващите рицари, на редовите обитатели на прецепторията и на онези, които придружаваха Великия магистър. В кресла, поставени малко по-ниско и по-назад от Великия магистър седяха четирима прецептори. А рицарите, които нямаха щастието да заемат такъв висок сан в ордена, бяха заели поставени още по-ниско пейки, на същото разстояние от прецепторите, на каквото последните стояха от Великия магистър. Зад тях, но все още на издигнатата част на залата, стояха оръженосците на ордена, облечени в бели дрехи от по-прост плат.