Пазачите тъкмо се канеха да свалят булото й, когато тя застана през Великия магистър и каза:
— Не, но от любов към собствените ви дъщери… Уви — тя се спря, защото се опомни, — вие нямате дъщери! Но в памет на майките си, от любов към сестрите си и от чувство за подобаващо към жени приличие не позволявайте да се отнасят така с мен във ваше присъствие. Не прилича една девойка да бъде разбудена от толкова груби слуги. Ще ви се подчиня — добави тя с тон на търпелива скръб в гласа си, който само дето не стопи сърцето на самия Боманоар, — вие сте старейшина на вашия народ и щом заповядате, ще открия лицето на една злочеста девойка.
Тя свали воала си и ги погледна с лице, в което срамежливост и достойнство се бореха за надмощие. Всички бяха като слисани от необикновената й красота и в залата се разнесе шепот. По-млади рицари се спогледаха и споделиха мнението си, че най-доброто извинение за Брайън бе по-скоро силата на действителните й очарования, отколкото силата на въображаемите й качества на магьосница. Но най-силно въздействие оказа лицето й на Хиг, сина на Снел.
— Пуснете ме да изляза — каза той на пазачите при вратата на залата, — пуснете ме! Да я погледна още веднъж, значи да умра на място, защото и аз участвах в погубването й.
— Мълчи, бедни ми човече — обърна се Ребека към него, като чу думите му. — Ти с нищо не си ми навредил, като каза истината; а не можеш да ми помогнеш с вайканията си. Моля ти се, мълчи. Иди си дома и гледай да се спасиш.
От състрадание вратарите тъкмо се канеха да изхвърлят Хиг, защото се страхуваха, че ще го накажат заради силните му вопли, а тях ще смъмрят. Но Хиг обеща да не вика и му разрешиха да остане. Сега призоваваха двамата войници, на които Малвоазен недвусмислено бе втълпил от какво голямо значение ще бъдат показанията им. Макар и двамата да бяха закоравели, непоправими мошеници, в първия момент те се стъписаха пред невижданата хубост на обвиняемата, но прецепторът на Темпълстоу ги погледна многозначително, с което им възвърна обичайното несмутимо спокойствие. Тогава, с точност, която би усъмнила по-безпристрастни съдии, те разказаха ред случки, или измислени от край до край, или съвсем незначителни, или пък напълно естествени сами по себе си, но които сега будеха подозрения, защото бяха силно преувеличени и изпъстрени със зловещи коментари. В наши дни бихме разделили показанията им на две категории — несъществени и фактически, физически невъзможни. Но в онези времена на невежество и суеверия и едните, и другите лесно се приемаха като доказателства за вина. Към първата категория принадлежеше твърдението им, че били чули Ребека да си мърмори нещо на непознат език; че песните, които от време на време си пеела, прозвучавали особено сладостно, което карало ушите на слушателите да кънтят, а сърцата им да се разтупват; че понякога си приказвала сама и гледала нагоре, сякаш чака отговор оттам; че облеклото й било необикновено, мистично и различно от облеклото на порядъчните жени; че имала пръстени с гравирани кабалистични знаци и че по воала й били избродирани чуждестранни букви. Всички тези толкова естествени и незначителни обстоятелства бяха изслушани сериозно, като доказателства или поне като факти, даващи повод за силни подозрения, че Ребека имала непозволени сношения с мистични сили.
Имаше обаче по-недвусмислени показания, които болшинството от присъстващите лековерни хора жадно поглъщаха, колкото и да бяха невероятни. Един от войниците бил видял как тя излекувала ранен човек, заведен с тях в замъка Торкилстън.
— Тя направи някакви знаци на раната — каза войникът, — като повтаряше някакви тайнствени думи, които, слава богу, не разбрах, и изведнъж от раната излезе железният връх на стрела, тя престана да кърви, заздравя и умиращият след четвърт час ходеше по укреплението и ми помагаше около каменохвъргачката.
Тези легенди навярно се основаваха на факта, че Ребека бе гледала ранения Айвънхоу в замъка Торкилстън. Още по-трудно бе да се оспори достоверността на свидетеля, когато последният, за да подкрепи устните си показания с веществени доказателства, измъкна от кесията си същия връх на стрела, който според думите му бе чудотворно изскочил от раната. И тъй като желязото тежеше цели тридесет грама, то напълно потвърди историята, колкото и да бе чудновата.
От един съседен зъбер неговият другар бил видял сцената между Ребека и Боа Жилбер, когато тя се готвела да се хвърли от върха на кулата. За да не остане по-назад от другаря си, той заяви, че видял как Ребека, застанала на парапета на кулата, се превърнала в снежнобял лебед и в този вид прехвърчала три пъти около замъка Торкилстън. После пак кацнала на кулата и отново добила женски образ.