Айвънхоу [bg]

ГЛАВА XXXIX

О, девойко със гордо и хладно сърце —
знай, и аз като тебе съм горд!

СЕВАРД

Привечер на същия ден, когато я съдиха, ако това може да се нарече съд, някой тихо почука на вратата на стаята, в която беше затворена Ребека. Това никак не обезпокои обитателката, погълната всецяло от вечерната молитва, препоръчвана от нейната религия, която завършваше с химн, чийто превод се осмелихме да предадем на английски:

Когато Израел, народ богоизбран,
от робската земя потегли невредим,
пред него богът, от дедите завещан,
вървеше страховит сред пламъци и дим.
През смаяни царства, докле бе светъл ден,
той като огнен стълп се плъзгаше без шум.
Арабската страна със пясъка червен
зарееше в нощта край страшния му друм.

Летеше химн свещен към зноен небосклон
сред екот на тимпан, сред звуци на фанфар
и пееха във хор жените на Сион,
свещеник и войник пригласяха със жар.
Уви, врага ни днес Поличба не грози,
самотен Израел върви из пътя свой.
Бащите ни от теб отвърнаха очи
и ти от тях очи отвърна, боже мой!

Но пак, невидим, ти сред нас изправяш ръст.
Когато ярък ден света облей с лъчи,
да бъдат мислите за тебе облак гъст,
що слънчевия жар, измамен ще смекчи!
Когато черна нощ над нас надвие пак —
о, колко пъти ний вървяхме в тъмнина! —
ти, който си добър, ти, който си всеблаг,
бъди ни в оня час зорница, светлина!

Край вавилонски бряг оставихме сами
ний Своите арфи — с тях се гаври днес врагът,
край нашият олтар тамянът не дими,
фанфар, тимпан и рог забравени мълчат.
Но ти — ми прати вест и аз гласа ти чух,
не ще заколя днес коза или овен —
разкаяно сърце, смирен, покорен дух
са жертвения дар, що искаш ти от мен.

Когато заглъхнаха последните звуци на химна, който пееше Ребека, отново се чу слабото почукване.

— Влез, ако си приятел — каза тя. — А ако си враг, нямам начин да ти откажа да влезеш.

— Аз съм приятел или враг, Ребека — каза Брайън де Боа Жилбер, влизайки в стаята, — според изхода от тази среща.

Смутена при вида на този човек, чиято сладострастна любов смяташе за причина на нещастията си, Ребека се отдръпна в най-отдалечения ъгъл на стаята с предпазлив и възбуден, но не и плах вид, сякаш бе решена да отстъпва, докато може, но да отстоява твърдо, когато няма друг изход. От нея лъхаше не толкова открито пренебрежение, колкото твърдост, като у човек, който не иска да предизвиква нападение, но е решен да го отблъсне, ако дойде, доколкото му позволяват силите.

— Няма защо да се боиш от мене, Ребека — рече тамплиерът, — или по-точно казано, поне сега нямаш основание да се боиш от мене.

— Не ме е страх от теб, рицарю — отвърна Ребека, макар ускореното й дишане да опровергаваше донякъде смелите й думи. — Доверието ми е голямо и не се боя от тебе.

— Нямаш основание да се боиш — отговори Боа Жилбер със сериозен тон. — Няма вече защо да се страхуваш от предишните ми безумни опити да те спечеля. Стига само да викнеш и ще дойдат пазачи, над които нямам никаква власт. Те имат задачата да те поведат на смърт, Ребека, но не биха позволили някой да те обиди, дори аз, ако яростта ми — защото се касае за ярост — ме подтикне да сторя това.

— Благословен бог! — каза еврейката. — Най-малко от смъртта се страхувам в това гнездо на злото.

— Така е — отвърна тамплиерът, — мисълта за смъртта се приема лесно от смелите духове, когато внезапно се отвори пътят към нея. Пред това, което ти и аз смятаме за позорно, не са нищо за мен удар от копие или от сабя, а за тебе да скочиш от шеметно висока кула или да забиеш остър нож в гръдта си. Забележи добре — аз казвам това, — може би моето чувство за чест не отстъпва на твоето, Ребека, но и двамата знаем да мрем за честта си.

— Нещастнико — промълви еврейката, — а ти осъден ли си да изложиш живота си за принципи, които здравият ти разум отхвърля? Това значи да се лишиш от богатството си заради нещо, което не ти е насъщният. Но не мисли, че с мене е така. Твоите решения могат да се люшкат по бурните вълни на хорското мнение, но моите са приковани към бога.