Когато излязоха на открито поле, където Гърт твърде лесно можеше да сбърка пътя, крадците го поведоха право към върха на едно възвишение, откъдето видя, разстлани под него на лунната светлина, оградата на арената и разположените на двата й края блещукащи шатри, украсени с развяващи се в светлата нощ дълги тесни знамена. Оттам се чуваше и песента, която стражите си тананикаха, за да мине по-лесно нощният им караул.
На това място крадците се спряха.
— По-нататък няма да те съпровождаме — казаха те, — защото за нас вече не е безопасно. Помни предупреждението, което получи, пази в тайна всичко, що те сполетя тази нощ, и няма да имаш случай да се разкайваш за мълчанието си. Не обърнеш ли внимание на думите ни, и Лондонската кула не може те запази от отмъщението ни.
— Лека ви нощ, любезни господа — рече им Гърт. — Аз няма да забравя нарежданията ви, но се надявам, че няма да се обидите, ако ви пожелая да се заловите с по-безопасен и по-честен занаят.
Така те се разделиха, като хайдутите поеха обратно пътя, по който бяха дошли, а Гърт се отправи към шатрата на господаря си, комуто разправи всичките си нощни приключения въпреки изричната забрана на хайдутите.
Обезнаследения рицар бе изумен не само от щедростта на Ребека, от която реши да не се възползува, но и от щедростта на разбойниците, у които най-малко очакваше да се прояви това качество. Размишленията му върху тези необикновени събития обаче бяха прекъснати от необходимостта да си почине, което се налагаше както от умората през изминалия ден, така и от нуждата да се освежи за утрешната среща.
Ето защо рицарят се изтегна върху една богата постеля, поставена в шатрата. А верният Гърт, разполагайки здравите си крайници върху една меча кожа, която служеше за килим в шатрата, се просна пред отвора й, за да не може никой да влезе, без да го събуди.
ГЛАВА XII
Утринта изгря в безоблачно великолепие и слънцето едва бе възлязло на хоризонта, когато на моравата се показаха най-свободните или най-ревностните от зрителите, придвижвайки се към арената на турнира като към общ център, за да заемат добри места, от които да гледат продължението на очакваните игри.
Сега на арената пристигнаха и церемониалмайсторите и техните подчинени заедно с херолдите, за да научат имената на рицарите, които възнамеряваха да участвуват в турнира, както и на чия страна смятаха да се борят. Тази предохранителна мярка бе необходима, защото двете групи, които щяха да се бият една срещу друга, трябваше да имат равен брой борци.
По установения ред Обезнаследения рицар щеше да бъде водач на едната група, а Брайън де Боа Жилбер, който бе класиран на второ място от предния ден, за водач на другата. Организаторите на турнира, разбира се, оставаха на негова страна, като изключим само Ралф де Випон, който, вследствие на падането, не бе в състояние толкова скоро да надене доспехите си. Не липсваха знатни и благородни кандидати, които желаеха да попълнят редиците и от двете страни.
Макар че общият турнир, в който всички рицари се сражаваха едновременно, беше по-опасен от отделните срещи, рицарството от онази епоха участваше в него много по-масово. Мнозина рицари, недостатъчно уверени в силите си, за да предизвикат на единична борба някой прославен противник, все пак искаха да покажат юначеството си в общата борба, където биха могли да срещнат противници с приблизително равни сили. В настоящия случай бяха записани петдесетина рицари, изявили желание да се бият за едната или другата страна. Тогава церемониалмайсторите заявиха, че няма да допускат повече участници, за най-голямо разочарование на неколцина, които бяха закъснели да изявят желанието си.
Към десет часа цялото поле бе препълнено с конници, мъже и жени, и с пешеходци, които се отправяха към арената. Не след дълго фанфарите оповестиха пристигането на принц Джон и свитата му, придружени от мнозина рицари — бъдещи участници в турнира, както и от други, които нямаха такова намерение.