Щом нежният пол проявяваше толкова жив интерес към тези кръвопролитни състезания, какво остава за интереса на мъжете. Той се изразяваше в гръмки акламации при всеки поврат в боя; вперили очи в арената, зрителите така се вживяваха, щото едва ли не им се струваше, че те самите нанасят или усещат на гърба си ударите, които така щедро се разменяха там. При всяка пауза се чуваха виковете на херолдите: „Бийте се, храбри рицари! Човек умира, но славата не гасне! Бийте се! По-добре смърт, отколкото поражение! Хайде, бийте се, юнаци, че красиви очи гледат вашите подвизи!“
Докато ту едните, ту другите надделяваха, всички се мъчеха да открият двамата водачи, които се сражаваха там, дето боят бе най-ожесточен, и насърчаваха другарите си с викове и с личния си пример. И двамата изпъкваха с подвизите си, но нито Боа Жилбер, нито Обезнаследения рицар намериха в редиците на противника безспорно равен на себе си боец. На няколко пъти те се опитаха да се срещнат в боя, подтикнати от взаимна ненавист и съзнавайки, че падането на единия или другия би могло да допринесе за решителната победа. Но навалицата и бъркотията бе толкова голяма, че през първата част на схватката те напразно се мъчеха да се срещнат. Неведнаж ги разделиха усърдните им последователи, всеки от които гореше от желание да се прослави, като премери силите си с водача на противниковата страна.
Но когато бойците оредяха, след като мнозина от двата лагера, признали се вече за победени, бяха принудени да се оттеглят в края на арената или по други причини бяха в невъзможност да продължат борбата, тамплиерът и Обезнаследения рицар най-сетне се срещнаха в ръкопашен бой с всичката ярост, която можеше да вдъхне смъртната омраза и съперничеството на полето на честта. И двамата толкова умело удряха и се отбраняваха, че от зрителите се изтръгна неволен и единодушен вик — красноречив израз на доволството и възхищението им.
Но в този момент страната на Обезнаследения рицар започна да губи; огромната ръка на Фрон де Бьоф на единия фланг и тежестта и силата на Ателстън на другия се стоварваха и разпръсваха всички, които бяха в обсега им. Като видяха, че са се освободили от непосредствените си противници, двамата рицари сякаш в един и същ миг се сетиха, че могат да си осигурят решаващо предимство, ако помогнат на тамплиера в борбата му с неговия съперник. Ето защо, обръщайки конете си едновременно, норманецът се насочи към Обезнаследения рицар, от една страна, а саксонецът, от друга. Изключено бе човек, изложен на такова неочаквано и неравно по сили нападение, да устои, ако не бяха предупредителните викове на зрителите, които не можеха да останат безучастни пред боеца, поставен в толкова неблагоприятно положение.
— Пази се, рицарю, пази се!
Този възглас бе подет от всички страни и Обезнаследения рицар схвана грозящата го опасност. Той удари с все сила тамплиера и веднага отдръпна коня си назад, за да избегне нападението на Ателстън и Фрон де Бьоф. Така, устремили се към Обезнаследения рицар, който им се изплъзна, те връхлетяха от две противоположни посоки между жертвата си и тамплиера и като не успяха навреме да спрат конете си, едва не се сблъскаха. Обуздавайки конете си обаче, те ги обърнаха и тримата съсредоточиха усилията си, за да свалят на земята Обезнаследения рицар.
Нищо не можеше да го спаси, ако не беше невероятно силният му и бърз кон, който бе спечелил предния ден.
Той му беше още по-полезен и поради това, че конят на Боа Жилбер бе ранен, докато тези на Фрон де Бьоф и Ателстън бяха изтощени не само от тежестта на огромните си господари, облечени в пълно бойно облекло, но и от предшестващите усилия в боя. Обезнаследения рицар прояви изключително майсторство в ездата, а благородният му кон голяма пъргавина, което му даде възможност няколко минути да държи на разстояние и тримата си противници. Той се въртеше и обръщаше коня си в обратна посока с лекотата на виещ се сокол; така държеше съперниците си на колкото се може по-голямо разстояние един от друг и ту се спускаше към един, ту към друг, размахваше сабя и нанасяше удари, без да дочака насочените към самия него.
Макар зрителите бурно да акламираха ловкостта му, беше ясно, че в края на краищата ще го надвият. Благородниците около принц Джон единодушно го увещаваха да свали жезъла си и да спаси един толкова храбър рицар от позора да бъде победен при неравна борба.