— Аз да го спася? Никога, бога ми! — отвърна принц Джон. — Този хлапак, който крие името си и пренебрегва гостоприемството ми, вече е спечелил една награда и сега може да остави и други на свой ред да спечелят.
Докато изричаше тези думи, настана съвсем неочакван обрат в борбата.
Между бойците на Обезнаследения рицар имаше един състезател в черни доспехи, възседнал черен кон, също тъй едър и висок и доколкото можеше да се съди по вида му, здрав и силен като ездача си. Този рицар, на чийто щит Нямаше никакъв девиз, досега бе проявил твърде слаб интерес към борбата; той с голяма лекота отблъскваше състезателите, които го нападаха, но нито използваше спечеленото предимство, нито пък от своя страна се нахвърляше върху някого. С две думи, до този момент той бе по-скоро зрител, отколкото състезател в турнира, което му бе спечелило всред публиката прозвището Le Noir Faineant или Черния мързеливец.
Когато видя тежкото положение на водача си, този рицар сякаш изведнъж захвърли равнодушието си. Той пришпори коня си, който ни най-малко не беше уморен, и като светкавица се притече на помощ, викайки с гръмовен глас: „Обезнаследени, идвам на помощ!“ Действително моментът бе критичен. Докато Обезнаследения рицар нападаше тамплиера, Фрон де Бьоф се бе приближил до него с вдигнат меч, но преди да може да го свали, Черния рицар му нанесе страшен удар по главата, който, отплесвайки се от лъскавия шлем, падна с почти ненамалена сила върху островръхата броня на главата на коня. Фрон де Бьоф се търколи на земята; и конят, и ездачът бяха еднакво зашеметени от силния удар. След това Le Noir Faineant насочи коня си срещу Ателстън Кънингзбургски. Тъй като собствената му сабя се счупи в схватката с Фрон де Бьоф, той изтръгна от ръката на тромавия саксонец алебардата, която последният размахваше, и като човек, свикнал да борави с такова оръжие, стовари такъв удар на шлема, че Ателстън също се просна в безсъзнание на арената. Като извърши този двоен подвиг, за който получи особено възторжени овации, защото никой не го очакваше от него, рицарят отново изпадна в предишното си безразличие и най-спокойно се отправи към северния край на арената, оставяйки вожда си да се справи, както може, с Брайън де Боа Жилбер. Това не беше вече толкова трудна задача както преди. Конят на тамплиера бе загубил много кръв и се строполи под напора на Обезнаследения рицар. Брайън де Боа Жилбер падна на земята, заплел крак в стремето, от което не успя да се освободи. Противникът му скочи от коня си, размаха смъртоносната сабя над главата на своя съперник и му заповяда да се предаде. Тогава принц Джон, по-развълнуван от опасното положение на тамплиера, отколкото бе преди малко, когато в същото положение се намираше неговият враг, му спести унижението да се признае за победен, като свали жезъла и с това тури край на борбата.
И действително последните схватки приличаха на тлеещи въглени след голям пожар. От малцината рицари, които още се мяркаха на арената, повечето по мълчаливо споразумение от известно време не взимаха участие в борбата, оставяйки изхода да се разреши от схватката между водачите.
Оръженосците, на които бе и трудно, и опасно да се занимават с господарите си по време на боя, сега нахълтаха в арената, за да положат за ранените всички грижи, които дългът им налагаше. Много внимателно ги пренесоха в близките шатри или в приготвените им квартири в съседното село.
Така завърши паметната битка при Ашби-де-ла-Зуш — един от най-известните турнири по онова време, където се бяха срещнали съперници, равни по рицарска храброст и бойно изкуство. Наистина само четирима рицари бяха загинали на полесражението, един от които се задуши в сгорещените си доспехи, но над тридесет бяха много тежко ранени и четирима или петима от тях в последствие умряха. Още неколцина останаха инвалиди за цял живот, а онези, които се отърваха най-леко, отнесоха в гроба следите от борбата. Ето защо във всички стари летописи този турнир е наречен благородният, весел турнир при Ашби.
Тъй като сега принц Джон трябваше да посочи отличилия се рицар, той реши да почете рицаря, наречен от всички Le Noir Faineant. Но неговите приближени не одобриха избора му и му обърнаха внимание, че победата в действителност бе спечелена от Обезнаследения рицар, който през този ден сам бе надвил шестима състезатели и накрая бе свалил от коня и повалил и водача на противната страна. Принц Джон обаче държеше на своето, твърдейки, че Обезнаследения рицар и последователите му биха претърпели поражение, ако не беше мощната подкрепа на рицаря в черните доспехи; ето защо той настояваше нему да даде наградата.
За обща изненада обаче почетният рицар беше безследно изчезнал. Той бе напуснал арената, щом се свърши борбата. Някои го бяха забелязали да се запътва по една от горските поляни със същия бавен ход и със същата отпуснатост и равнодушие, които му бяха спечелили прозвището Черния мързеливец. След като два пъти бе призован от фанфарите и от вестителите, се наложи друг да получи определените за него почести. Сега вече принц Джон нямаше основание да не признае Обезнаследения рицар и той го провъзгласи за победител в днешния турнир.