Такива и още много други доводи, някои пригодени към особеното положение на хората, на които говореше, оказаха очакваното въздействие върху благородниците от партията на принц Джон. Повечето се съгласиха да присъстват на урежданата среща в Йорк, която имаше за цел да подготви коронясването на принц Джон.
Беше вече късно през нощта, когато, крайно изтощен от различните си срещи, колкото и доволен да бе от резултата им, Фицърс се прибра в замъка Ашби и се срещна с де Брей-си, който бе заменил официалните си дрехи с къса зелена дреха, дълги чорапи от същия плат и същия цвят, кожена шапка на главата, къса сабя, метнат през рамо рог, голям лък в ръка и сноп стрели, затъкнати в колана. Ако Фицърс го беше срещнал в някоя външна стая, би го сметнал за човек от стражата и нямаше да му обърне никакво внимание; но тъй като го намери в централната зала на замъка, той се загледа в него и позна норманския рицар, преоблечен като английски селянин.
— Какво значи това, де Брейси? — попита Фицърс с доста сърдит тон. — Сега ли намери да се готвиш за коледни танци и да се маскираш с тези чудати дрехи, когато ще се решава съдбата на господаря ни, принц Джон? Защо не отиде като мен при ония коравосърдечни подлеци, които също като децата на сарацините, само като чуят името на крал Ричард, се разтреперват от страх?
— Гледах си моята работа — отвърна де Брейси спокойно, — както ти, Фицърс, си гледал твоята.
— Аз съм си гледал моята работа! — повтори думите му Уолдемар. — Аз се занимавах с работите на нашия общ покровител, принц Джон.
— Нима си имал някакъв друг подтик, Уолдемар — възрази му де Брейси — освен собствения си интерес! Хайде, хайде, Фицърс, ние с тебе се познаваме добре: ти се отдаваш на амбицията си, аз на удоволствията, както подобава на разликата в годините ни. Мнението ти за принц Джон съвпада с моето, а именно, че е твърде слаб, за да бъде решителен монарх, твърде тираничен, за да бъде снизходителен монарх, твърде нахален и самонадеян, за да бъде популярен монарх, и твърде непостоянен и плах, за да бъде изобщо монарх. Но той е монарх, когото Фицърс и де Брейси се надяват да използуват, за да се издигнат и преуспеят. Следователно ти му помагаш с политическите си ходове, а аз с копията на моите кондотиери.
— Надежден помощник си, няма що — каза Фицърс ядосано, — като си взел да правиш лудории в един толкова критичен момент. За бога, какво си се маскирал с тези смешни дрехи, когато положението е тъй напрегнато?
— Тръгнал съм да си търся булка — отвърна де Брейси невъзмутимо — по обичая на Вениаминовото племе.
— Вениаминовото племе!? — възкликна Фицърс. — Какво искаш да кажеш?
— Ти не беше ли снощи там — запита де Брейси, — когато абатът Еймър ни разказа тая история в отговор на романса, който менестрелът ни изпя? Той разказваше как много отдавна в Палестина възникнала смъртна вражда между Вениаминовото племе и останалите израилтяни; как насекли на паркета едва ли не всички благородници от това племе, как се заклели в името на света дева Мария, че няма да допуснат оцелелите от това клане да се оженят за жени от техния род; как започнали да съжаляват, че са дали такава клетва и пратили хора да се посъветват с негово светейшество папата как да се освободят от нея; и как, по съвета на светия отец, младежите на Вениаминовото племе отвлекли от един великолепен турнир всички присъстващи дами и по такъв начин се сдобили със съпруги без съгласието нито на самите невести, нито на семействата им.