Тъй като пустинникът не желаеше повторно да изложи вратата си на подобен удар, той извика силно:
— Търпение, търпение! Не си хаби силата, пътнико. Ей, сега ще ти отворя вратата, макар че, като я отворя, няма да ти стане много приятно.
Вратата се отвори и пред рицаря застана отшелникът, едър, набит мъж, облечен в грубата си качулата дреха от зебло и с пояс от преплетени тръстики на кръста. В едната си ръка държеше запален факел, а в другата една толкова дебела и тежка тояга от дива ябълка, че с право би могла да се нарече боздуган. Две големи рунтави кучета, смес от едра ловджийска порода и хрътка, само чакаха да се отвори вратата, за да се нахвърлят на пътника. Но когато факелът освети високите пера на шлема и златните шпори на застаналия вън рицар, отшелникът, изглежда, се отказа от първоначалните си намерения, укроти разярените си помощници и с променен тон на любезен простак покани рицаря да влезе в колибата. После се извини, като каза, че не искал да отвори вратата на къщурката си след залез слънце, защото из околността скитали много разбойници и бандити, които съвсем не почитали нито св. Богородица, нито св. Дънстън, нито отшелниците, отдали живота си в служба на светците.
— Скромността на килията ти, добри ми човече — каза рицарят, като се огледа и не видя нищо освен постеля от листа, грубо издялано от дъб разпятие, богослужебна книга, грубо изработена маса, две столчета и още някоя и друга съвсем примитивна покъщнина, — скромността на килията ти би трябвало да е достатъчна защита срещу крадци, да не говорим за помощта на двете верни кучета, достатъчно големи, струва ми се, да съборят елен, а още повече, да се преборят с един среден по сила мъж.
— Добрият горски пазач ми даде тези животни, да ме пазят, нали съм сам, докато настъпят по-добри времена.
После той закрепи факела в извита желязна кука, която служеше за свещник, постави дъбова пиростия пред жарта, постъкми огъня със сухи дърва, след което сложи едно столче до едната страна на масата и направи знак на рицаря да си сложи столче от другата й страна.
Двамата седнаха и се заоглеждаха с много сериозен вид, като и единият, и другият си мислеше, че рядко бе виждал човек с по-здраво телосложение от седящия насреща му.
— Свети отшелнико — поде рицарят, след като дълго и настойчиво оглежда своя домакин, — ако не рискувах да прекъсна набожните ти размишления, бих поискал да ми кажеш три неща: първо, къде да си оставя коня, второ, какво ще ми дадеш за вечеря и, трето, къде ще ми посочиш да легна?
— Ще ти отговоря с пръста си — каза отшелникът, — тъй като е против моите правила да изричам думи, когато знаците могат да свършат същата работа.
И той посочи ъгъла на колибата.
— Тук е яхърът — каза той, — а там постелята ти. — После посегна и свали от една полица близо две шепи изсъхнал грах, остави го на масата и добави: — А това е вечерята ти.
Рицарят сви рамене, излезе от колибата и се върна с коня си, който междувременно бе вързал за едно дърво, свали много грижливо седлото и покри гърба на измореното животно със собственото си наметало.
Загрижеността, както и умението, проявени от странника в грижите му за коня, изглежда, накараха отшелника да се смили. Защото, като измърмори нещо за някаква храна, оставена за коня на горския пазач, той измъкна от едно кьошенце малко сено, разстла го пред бойния кон на рицаря и веднага след това натрупа голямо количество сушена папрат в ъгъла, определена за постеля на ездача му. Рицарят му благодари за любезността. Сетне и двамата отново заеха местата си до масата, на която помежду им седеше чинията с граха. След дълга благодарствена молитва, която някога си може да е била латинска — сега само тук-там имаше следи от първоначалния език, и то в дългите гръмки окончания на някоя дума или израз — отшелникът даде пример на своя гост, като скромно постави в огромната си уста, със зъби, достойни по острота и белота да се мерят със зъбите на глиган, три-четири зърна сушен грах, което наистина изглеждаше съвсем мизерно мливо за толкова голяма и мощна воденица.
За да последва един толкова похвален пример, рицарят свали шлема, ризницата и голяма част от доспехите си и показа пред отшелника глава с гъсти руси къдрави коси, едри черти, особено лъчисти сини очи, изваяна уста, украсена с по-тъмни от косата мустаци; въобще глава на смел, храбър и предприемчив човек, която напълно отговаряше на едрото му здраво тяло.