— Хайде, хайде, попе — каза Локсли, — стига си приказвал. Дигаш толкова шум, колкото цял манастир в навечерието на свят празник, след като игуменът си е легнал. Хайде, и вие, господа, не се бавете с приказки — повтарям, да вървим. Трябва да съберем всичките си сили, а те не са кой знае колко, ако ще щурмуваме замъка на Реджиналд Фрон де Бьоф.
— Какво! Значи, че Фрон де Бьоф е този, който спира кралските поданици по кралски път? Да не е станал крадец и потисник? — възкликна Черния рицар.
— От край време си е потисник.
— А колкото до това дали е крадец — допълни монахът, — съмнявам се дали въобще някога е бил наполовина толкова честен, колкото много крадци, които познавам.
— Я върви напред, отче, и мълчи — каза селянинът. — По-добре да ни водиш до мястото, където имаме среща, отколкото да кажеш един куп приказки, които не са за казване от благоприличие и благоразумие.
ГЛАВА XXI
Докато се вземаха тези мерки за спасяване на Седрик и другарите му, въоръжените мъже, които ги бяха хванали, бързо водеха пленниците си към сигурното място, дето възнамеряваха да ги затворят. Но скоро настъпи мрак и изглежда, че грабителите не познаваха твърде добре горските пътеки. Няколко пъти бяха принудени да се спират за по-продължително време и веднъж-дваж да се върнат обратно по пътя, за да намерят исканата посока. Едва когато ги озариха лъчите на лятното утро, те бяха в състояние да пътуват, без да се опасяват, че са се заблудили. Светлината им възвърна увереността и конниците напредваха сега по-бързо. Междувременно двамата водачи на бандитите водеха следния разговор.
— Време е да ни оставиш, сър Морис — каза тамплиерът на де Брейси, — и да подготвиш втората част на нашето тайнствено приключение. Ти, знаеш, че сега трябва да изиграеш ролята на рицар-спасител.
— Аз обмислих този въпрос и промених намеренията си — каза де Брейси. — Няма да те напусна, докато плячката ни не се намира в безопасност в замъка на Фрон де Бьоф. Там ще се явя пред лейди Роуина в собствения си вид и надявам се, че силата на моята страст ще оправдае в нейните очи насилието, което бях принуден да извърша.
— А какво те накара да промениш плана си, де Брейси? — запита рицарят-тамплиер.
— Това не е твоя работа — отвърна другарят му.
— Все пак аз се надявам, уважаеми рицарю — продължи тамплиерът, — че тази промяна не се дължи на някакво недоверие към моите почтени намерения, каквото се опита да събуди в тебе Фицърс.
— Какво си мисля, си е моя работа — отговори де Брейси. — Казват, че дяволът се смеел, когато един крадец ограби друг. А ние знаем, че и да бълва огън и жупел, вместо да се смее, никога не би могъл да накара един тамплиер да се откаже от своите желания.
— Или пък водач на кондотиери — отвърна тамплиерът — да не се бои, че негов другар и приятел ще се отнесе към него така несправедливо, както той сам се отнася към всички.
— Тези взаимни обвинения са безполезни и опасни — отговори де Брейси. — Ще кажа само, че познавам морала на ордена на тамплиерите и че няма да ти дам възможност да ми отнемеш чрез измама прелестната плячка, която спечелих с цената на такива рискове.
— Ами, ами — рече тамплиерът. — От какво се боиш? Ти знаеш обетите на ордена ни.
— Твърде добре ги знам — каза де Брейси, — знам и как се спазват. Хайде, хайде, господин тамплиере, знам, че законите на галантността се тълкуват твърде свободно в Палестина и в настоящия случай съвсем не се уповавам на съвестта ти.
— Чуй тогава истината — отговори тамплиерът. — На мен не ми харесва твоята синеока красавица. Но между нашите пленници има една друга, която повече ми допада.
— Как! Нима би се унижил да харесаш прислужницата й! — учуди се де Брейси.
— Не, уважаеми рицарю — отвърна тамплиерът надменно, — дотам не бих се унижил. Между пленниците има друга, равна по хубост на твоята избраница.
— Кълна се в светата литургия — ти говориш за красивата еврейка! — извика де Брейси.
— И така да е — каза Боа Жилбер, — кой би посмял да ми попречи?