Ателстъновата покана за борба не бе изречена с особена грация, защото една голяма хапка, за чието сдъвкване беше нужна дейността и на двете му челюсти, и присъщата му колебливост значително намалиха ефекта от смелото предизвикателство. И все пак думите му бяха приети от Седрик като неоспоримо доказателство за пробуждащия се войнствен дух на другаря му, чието досегашно равнодушие бе започнало да изчерпва търпението му въпреки неговото уважение към високия произход на Ателстън. Сега той сърдечно му стисна ръка в знак на одобрение, но бе малко огорчен от забележката на Ателстън, че бил готов да се бие с дузина такива като Фрон де Бьоф, само и само по-скоро да се измъкне от тази тъмница, дето слагали толкова много чесън в гозбите си. Въпреки това ново доказателство за пълното му безразличие към всичко освен към ядене и пиене, Седрик седна срещу Ателстън и скоро показа, че ако бедствията на родината му бяха в състояние да прогонят всяка мисъл за храна, докато масата не бе сервирана, то щом веднъж яденето бе поднесено, апетитът му бе достоен за неговите саксонски прадеди, от които го бе наследил наред с другите си качества.
Обаче пленниците не можаха да се наслаждават на храната; зовът на рог, прозвучал пред портите на замъка, отвлече вниманието им от това тъй сериозно занимание. Този звук проехтя три пъти, и то с такава сила, сякаш излизаше от рога на приказен рицар, изпратен от съдбата да разнесе като утринна мъгла магията от някой замък заедно с кулите, крепостната стена и портите. Саксонците скочиха от масата и изтичаха към прозореца. Но любопитството им остана незадоволено, защото прозорецът гледаше към двора на замъка, а звукът идваше отвън стените. Все пак очевидно този зов вещаеше нещо важно, защото в сградата незабавно настана суетня.
ГЛАВА XXII
Нека оставим саксонските вождове да се наслаждават на обеда, щом незадоволеното любопитство им позволи да се погрижат за нуждите на полузадоволения си апетит, и да надникнем в по-мрачния затвор на Исак от Йорк. Бедният евреин бе набързо натикан в една подземна тъмница на замъка дълбоко под земята, по-ниско дори от дъното на рова. Светлина проникваше само през едно-две кръгли прозорчета, разположени тъй високо, че пленникът не можеше да ги стигне дори с ръка. Даже посред бял ден тези отвори пропускаха бледа и неясна светлина, която се заменяше от пълен мрак дълго преди останалата част на замъка да бъде лишена от светлината на божия ден. По стените висяха ръждясали вериги и окови, носени от някогашни пленници, за които са се страхували, че ще направят опит да избягат. В халките на една от тези вериги още висяха две прогнили кости, вероятно от човешки крак, сякаш някой затворник е бил оставен там не само да умре, но и да се превърне на скелет.
На единия край на това зловещо помещение имаше голямо огнище, над което беше сложена желязна решетка, полуразядена от ръжда.
Целият вид на тъмницата можеше да вдъхне ужас и в посмело сърце от това на Исак. Той обаче бе по-спокоен под гнета на непосредствената опасност, отколкото когато бе обзет от страхове, чиято причина бе все още далечна. Любителите на лова казват, че заекът страда повече, докато го гонят хрътките, отколкото когато се гърчи вече в зъбите им. Затова възможно е, че евреите, които тъй често имат причина да се плашат, до известна степен са душевно подготвени за всички прояви на тиранията, упражнявана над тях. Така че всяко извършено вече насилие не носи в себе си този елемент на изненада, който прави ужаса тъй смазващ. Пък и Исак не за първи път се намираше в такова опасно положение. Затова опитът, както и надеждата, му подсказваше, че може би пак ще се спаси, както птицата се спасява от ловеца. И главно, помагаше му непреклонната твърдост на неговия народ и желязната решителност, с която израилтяните, както е известно, са изтърпявали и най-страшните беди, стоварени им от насилниците, само и само да не отстъпят през техните искания.
Обхванат от този дух на пасивна съпротива, затънат в наметалото си, за да се предпази от влагата на плочите, Исак седеше в един ъгъл на тъмницата си. Сключените му ръце, разрошената коса и брада, коженото наметало и висока шапка под тънките струйки неясна светлина представляваха сюжет, достоен за четката на Рембранд, ако този прочут художник бе живял по онова време. Почти три часа евреинът седя така, без да мръдне. Сетне по стълбите на тъмницата се чуха стъпки. Вдигнатите резета изтракаха, пантите изскърцаха, вратата се отвори и Реджиналд Фрон де Бьоф влезе в тъмницата, следван от двамата сарацински роби на тамплиера.