С нежелание си призна, че не иска да излиза, че всъщност се страхува, въпреки че нищо нямаше да се случи. Опита да се убеди, че това е просто обикновен ден като вчера и онзи ден. Разбира се, ако човек можеше наистина да повярва в това, нещата биха били безкрайно различни и нищо не би се случило.
Пък и защо точно днес трябваше да се случва нещо? Изпитателният му срок още не беше изтекъл.
Помисли, че чува шум пред апартамента си, изтича и отвори вратата. Беше сбъркал. Пощата още не беше дошла. Но по-нататък по коридора, хазайката му бе отворила вратата си и го изгледа с бледите си неприятни очи.
Фийрман затвори вратата и установи, че ръцете му треперят. Той реши, че е пр-добре да провери психичното си състояние. Влезе в спалнята, но там беше роботът прислужник, който събираше малка купчинка прах към средата на стаята. Неговото легло беше вече оправено. Това на съпругата му нямаше нужда от оправяне, тъй като почти от седмица беше празно.
— Да изляза ли, господине? — попита роботът.
Фийрман се поколеба, преди да отговори. Предпочиташе да направи измерването насаме. Естествено, роботът не беше личност. Точно казано, машинката нямаше човешки качества, но приличаше на човешко същество. Така или иначе нямаше значение дали ще излезе, или ще остане, тъй като личните роботи имаха вградено психометрично устройство. Така изискваше законът.
— Както желаеш — каза накрая той.
Роботът изсмука малката купчинка прах и се изниза от стаята.
Фийрман пристъпи към психометъра, включи го и нагласи ключа на режим за действие. Гледаше мрачно как черната стрелка минава бавно през нормалните две и три, през опасните шест и седем и най-после спира на осем цяло и две десети.
Една десета по-високо от вчера. Една десета по-близо до червената линия.
Фийрман изключи машината и си запали цигара. Бавно излезе от спалнята, като че ли денят завършваше, вместо да започва.
— Пощата, господине — каза роботът и се плъзна към него. Фийрман грабна писмата от протегнатата му ръка и ги огледа набързо.
— Не ми е писала — каза неволно на глас.
— Съжалявам, господине — отвърна веднага роботът.
— Съжаляваш ли? — Фийрман погледна любопитно машината. — Защо?
— Аз съм лично заинтересуван от вашето благосъстояние, господине — отвърна роботът. — Както и Спийд в рамките на собствената си интелигентност. Едно писмо от госпожа Фийрман би повдигнало духа ви. Ние съжаляваме, че нямате писмо.
Спийд излая леко и наклони глава встрани. Съчувствие от машина, помисли си Фийрман, и съжаление от животно. Но така или иначе им беше благодарен.
— Аз не я обвинявам — каза той. — Не мога да очаквам от нея да остане с мен завинаги. — Той изчака, като се надяваше роботът да му каже, че жена му ще се върне и той скоро ще се поправи. Но роботът застана мълчаливо до Спийд, който отново бе заспал.
Фийрман отново прегледа пощата. Имаше няколко сметки, една реклама и малко твърдо пликче. Обратният адрес на него беше Академията и Фийрман го отвори бързо. Извади картичка, на която пишеше:
„Скъпи господин Фийрман, вашата молба за постъпване бе разгледана и приета. Ще се радваме да ви видим по всяко време. Благодарим. Директорите.“
Фийрман погледна картичката накриво. Никога не беше подавал молба за приемане в Академията. Това беше последното нещо на този свят, което би поискал да направи.
— Да не е идея на жена ми? — попита той.
— Не знам, господине — отвърна роботът.
Фийрман повъртя картичката в ръцете си. Естествено, винаги бе знаел за съществуването на Академията. Всеки го знаеше, тъй като съществуването й засягаше всички страни на живота. Но всъщност той знаеше твърде малко за тази важна институция. Изненадващо малко.
— Какво е Академията? — попита той.
— Голяма, ниска, сива сграда — отвърна му роботът. — Намира се в югозападната част на града и дотам може да се стигне с градския транспорт.
— Но какво представлява?
— Законна терапия — отвърна роботът. — Достъпна за всеки по писмена или устна молба. Освен това Академията е доброволен избор за всички хора с показания над десет като алтернатива на хирургическата промяна на личността.
Фийрман въздъхна нетърпеливо.
— Всичко това го знам. Но каква е тяхната система? Какъв вид терапия прилагат?
— Не знам, господине.
— А какъв е процентът на излекуваните?
— Сто процента, господине.
Фийрман си спомни и друго. Нещо, което му се стори доста странно.