— О, не, не говоря за полицаите. Мога да направя нещо много по-добро. Ако от Ти Ем Зи не се заинтересуват, то от „Жадни за клюки“ ще проявят интерес. Или от „На дълбоко“. А от „Скандални разкрития“ много си падат по необичайните явления. По телевизията има предавания като „Зад кулисите“ и „Знаменитости“. Но знаете ли към кого ще се обърна първо?
В другия край на линията цари мълчание. Но дишането му се чува ясно.
То диша.
— „Инсайд Вю“ — продължава тя. — Разнищваха Нощния авиатор повече от година, занимаваха се със Слендърмен близо две. Изцедиха тези истории до капчица. Още имат тираж от над три милиона, а този случай е точно като за тях.
— Никой не вярва на подобни глупости. Прав е, и двамата са наясно.
— На тази история ще повярват. Разполагам с много информация, господин Ондовски. Направих, както май се нарича на журналистически жаргон, „задълбочено разследване“ и когато то излезе — ако излезе, — всякакви хора ще се разровят в живота ви. Във всичките ви животи. Прикритието ви не просто ще падне, а направо ще се взриви. — „Като бомбата, която заложи, за да убиеш децата“, мисли си тя.
Мълчание.
Холи хапе кокалчетата на пръстите си и чака. Много е трудно, но чака.
Най-накрая той пита:
— Откъде взе снимките? Кой ти ги даде?
Холи очаква този въпрос и знае, че трябва да му каже нещо.
— Един мъж, който отдавна ви е надушил. Не го познавате и никога няма да го откриете, но не е нужно и да се тревожите за него. Той е много стар. Трябва обаче да се тревожите за мен.
Отново следва дълго мълчание. Едно от кокалчетата ѝ е започнало да кърви. Най-накрая въпросът, който чака, е изречен:
— Какво искаш?
— Утре ще ви кажа. Да се срещнем в дванайсет на обяд.
— Имам служебен ангажимент…
— Отменете го — нарежда му жената, която някога се е движела с постоянно наведена глава и изгърбени рамене. — Сега това е ангажиментът ви и ми се струва, че е във ваш интерес да го изпълните.
— Къде?
Холи е готова за този въпрос. Проучила е всичко.
— При закусвалните в мола на Монровил. Намира се на двайсетина километра от телевизията ви, тъй че би трябвало да е удобно място за вас и безопасно за мен. Отидете в „Сбаро“, огледайте се и ще ме видите. Ще нося разкопчано кафяво кожено яке и розов пуловер с поло яка. Ще ям пица и ще пия кафе в чаша на „Старбъкс“. Ако не се появите до дванайсет и пет, ще си тръгна и ще започна да предлагам стоката си.
— Ти си откачалка и никой няма да ти повярва. — Не звучи никак уверено, но в тона му не се долавя страх. Звучи ядосано. „Само така — мисли си Холи. — С ядосан тип знам как да се оправя“.
— Кого се опитвате да убедите, господин Ондовски? Мен или себе си?
— Много си самонадеяна. Осъзнаваш ли го?
— Мой приятел ще ни наблюдава — казва тя. Не е вярно, но Ондовски не го знае. — Той няма представа защо се срещаме, не се тревожете, но ще ме държи под око. — След кратко мълчание добавя: — И вас ще държи под око.
— Какво искаш? — пита той отново.
— До утре — казва Холи и затваря.
По-късно, след като си е купила самолетен билет до Питсбърг за сутринта, Холи лежи на леглото и се надява да заспи, но не очаква да успее. Чуди се — както докато е съставяла плана — дали наистина иска да се срещне лице в лице с него. Като че ли иска. Май е успяла да го убеди, че в кърпа ѝ е вързан (както би се изразил Бил). Сега трябва да го погледне в очите и да му даде възможност да се измъкне. Трябва да го убеди, че е готова да сключат сделка. Каква сделка? Първата ѝ щура идея е била да му каже, че иска да е като него, че иска да живее… е, не вечно, това изглежда твърде крайно, но стотици години. Дали би ѝ повярвал, или ще си помисли, че се опитва да го метне? Прекалено рисковано е.
Значи пари. Какво друго?
На това ще повярва, защото отдавна наблюдава човечеството. Със снизхождение. Ондовски вярва, че за по-нисшите същества, за стадото, което той понякога прочиства, всичко се свежда до пари.
Някъде след полунощ Холи най-накрая заспива. Сънува пещерата в Тексас. Сънува съществото, което приличаше на мъж, докато не го удари с чорап, пълен със сачми, и главата не се разпадна като фалшива фасада, каквато всъщност представляваше.
Надава писък в съня си.
17 декември 2020
1
Като отличничка от дванайсети клас в гимназия „Хътън“, Барбара Робинсън може в общи линии да прави каквото намери за добре през свободния си час от 9:00 до 9:50. Когато звънецът бие и часът по английска литература свършва, тя отива в ателието по изобразително изкуство, което по това време е празно. Изважда телефона от джоба си и се обажда на Джером. По тона му познава, че го е събудила. „Ех, да си писател на този свят“, мисли си тя.