— Боже мой, нима си истински частен детектив? — Възвърнал си е достатъчно самообладание, за да потупа саркастично гърди в областта на сърцето (ако има сърце, Холи е готова да се обзаложи, че то е черно).
Няма намерение да налапа тази въдица.
— В шест часа на петия етаж. Триста хиляди долара. В банкноти от по петдесет и сто в кутия. Влез през страничния вход. Обади ми се, когато пристигнеш, за да ти изпратя кода за отключване.
— Има ли камера?
Въпросът ни най-малко не изненадва Холи. Той е телевизионен журналист. За разлика от съществото, убило Франки Питърсън, животът му минава пред камерата.
— Има, но се счупи при една ледена буря миналия месец.
Още не са я поправили.
Вижда, че той не ѝ вярва, но по една случайност това е самата истина. Ал Джордан, отговорникът за поддръжката на сградата, е голям мързел, когото трябва отдавна да са уволнили (по скромното мнение на Холи и Пийт). И не е само камерата над страничния вход; ако не е Джером, всички от офисите на осмия етаж още щяха да се тътрят по стълбите до върха на сградата.
— От вътрешната страна на вратата има метален детектор, който обаче работи. Вграден е в стените — няма как да го избегнеш. Ако подраниш, ще разбера. Ако се опиташ да внесеш пистолет, ще разбера. Следиш ли ми мисълта?
— Да. — Вече не се усмихва. Не е нужно Холи да може да чете мисли, за да разбере, че според него тя е една досадна противна кучка. Холи няма нищо против: по-добре, отколкото да я смята за лигла, която се плаши от собствената си сянка.
— Качи се с асансьора. Ще го чуя, вдига много шум. Когато вратите се отворят, ще те чакам в коридора. Там ще направим размяната. Всички материали са на флашпамет.
— Как точно ще стане размяната?
— Не го мисли сега. Просто повярвай, че ще се получи и двамата ще си тръгнем свободни.
— Нима очакваш да го приема на доверие?
Друг въпрос, на който тя няма намерение да отговаря.
— Да обсъдим второто, което искам от теб. — Ето това е моментът в който ще се договорят — или сделката отпада.
— Какво е то? — Вече се е начумерил.
— Старият мъж, за когото ти казах, онзи, който те е забелязал…
— Как е разбрал?
— Това не е от значение. Работата е там, че те наблюдава от години. От десетилетия.
Наблюдава внимателно лицето му и е доволна от онова, което вижда: шок.
— Не те е закачал, защото е смятал, че си като хиена. Или врана. Същество, което се храни с мърша. Не е приятно, но е част от… знам ли? От екосистемата, може да се каже. Но ти си решил, че не ти е достатъчно, нали? Помислил си си: защо да чакаш някоя трагедия, някоя касапница, след като можеш сам да я причиниш? „Направи си сам“, а?
Никаква реакция от страна на Ондовски. Той просто я гледа и макар очите му вече да не трептят, продължават да изглеждат страшни. Това е смъртната ѝ присъда, тя е наясно, и не само я подписва. Пише я собственоръчно.
— Правил ли си го и преди?
Дълго мълчание. Точно когато Холи решава, че Ондовски няма да отговори — което само по себе си ще ѝ даде отговор, — той проговаря:
— Не. Но бях гладен. — И се усмихва. Иде ѝ да запищи. — Май се уплаши, Холи Гибни?
Няма смисъл да лъже.
— Да. Но също така съм твърдо решена. — Тя отново се навежда в личното му пространство. Това е едно от най-трудните неща, които е правила. — Ето какво още искам от теб. Този път ще ти се размине, но повече никога не го прави. Ако го направиш, ще разбера.
— И тогава какво? Ще ме погнеш ли? Ред е на Холи да замълчи.
— Колко копия от тези материали имаш всъщност, Холи Гибни?
— Само едно. Всичко е на флашката и ще ти я дам в събота вечерта. Но. — Посочва го с пръст и със задоволство вижда, че той не трепери. — Знам как изглежда лицето ти. Познавам и двете ти лица. Познавам гласа ти, знам за него неща, които самият ти вероятно не знаеш. — Мисли си за паузите, чрез които избягва фъфленето. — Живей си, яж си мършата, но ако някога заподозра, че си предизвикал нова трагедия — като тази в училището, — тогава да, ще те погна. Ще те издиря. И ще ти съсипя живота.
Ондовски оглежда почти празния мол. И старецът с каскета, и жената, зяпаща манекените на витрината на „Форевър 21“, са си тръгнали. Има хора на опашките пред веригите за бързо хранене, но те са с гръб.
— Струва ми се, че никой не ни наблюдава, Холи Гибни. Струва ми се, че си сама. Струва ми се, че мога да протегна ръка и да ти извия мършавия врат, а после да изчезна преди някой да разбере какво се е случило. Много съм бърз.