Ако види, че е ужасена — а тя е ужасена, защото знае, че е отчаян и разярен, — може да го направи. Вероятно ще го направи. Затова тя отново се насилва да се приведе напред.
— Може да не си достатъчно бърз, за да ми попречиш да изкрещя името ти, което сигурно знае цял Питсбърг. Аз също съм много бърза. Искаш ли да рискуваш?
Следва момент, в който той или взима решение, или се преструва, че го прави. После казва:
— В събота в шест, Фредерик Билдинг, петия етаж. Аз нося парите, ти ми даваш флашката. Разбрахме ли се?
— Да.
— И ще си мълчиш.
— Освен ако не стане друга трагедия като в училището. Ако това се случи, ще започна да крещя на всеослушание всичко, което знам. И ще крещя, докато някой ми повярва.
— Добре.
Той протяга ръка, но не изглежда изненадан, когато Холи отказва да я стисне. Дори да я докосне. Става и отново ѝ хвърля усмивка. Усмивка, от която отново ѝ иде да запищи.
— Училището беше грешка. Сега го разбирам.
Той си слага слънчевите очила и вече е прекосил половината помещение, преди Холи да забележи, че си е тръгнал. Не е лъгал, че е бърз. Може би би му се измъкнала, ако беше протегнал ръце над малката маса, но се съмняваше. Едно бързо движение и щеше да е изчезнал, оставил на масата жена, оборила глава на гърди, сякаш задрямала над скромния си обяд.
Но си отдъхва само за миг.
Съгласил се е без колебание, без да иска допълнителни гаранции. Без да я пита как може да е сигурна, че някоя бъдеща експлозия с многобройни жертви — автобус, влак, търговски център като този — не е негово дело.
„Училището беше грешка — така е казал той. — Сега го разбирам“.
Но тя беше грешката, която трябваше да бъде поправена.
„Няма намерение да ми плати, а да ме убие“, мисли си Холи, докато занася недокоснатата пица и чашата от кафето до най-близката кофа за боклук. За малко да се разсмее.
Все едно не го е знаела от самото начало.
3
На паркинга пред мола е студено и духа вятър. В разгара на предколедното пазаруване би трябвало да е пълен, но е заета само половината от капацитета му, ако има и толкова. Холи неспокойно усеща, че е напълно сама. Има големи празни пространства, където вятърът брули здраво и сковава лицето ѝ, понякога я кара да залита, но има и места с по няколко паркирани една до друга коли. Ондовски може да се крие зад всяка от тях, готов да изскочи (много съм бърз) и да я сграбчи.
Изминава последните десет крачки до колата под наем тичешком, а щом сяда вътре, натиска копчето, което заключва всички врати. Седи неподвижно известно време, за да се овладее. Не поглежда фитнес гривната, защото знае, че показанията няма да ѝ се понравят.
Изкарва колата от паркинга на мола, като поглежда в огледалото за обратно виждане през няколко секунди. Не вярва да я следи, но започва да шофира така, че да се измъкне от евентуален преследвач. За всеки случай.
Знае, че Ондовски вероятно очаква тя веднага да хване самолет, затова възнамерява да прекара нощта в Питсбърг и утре да се прибере с влака. Спира пред мотел „Холидей Ин Експрес“ и включва телефона си, за да провери за съобщения преди да влезе вътре. Има съобщение от майка ѝ. — „Холи, не знам къде си, но вуйчо Хенри е претърпял инцидент в проклетия дом. Ръката му може да е счупена. Моля те, обади ми се. Моля те“. Холи долавя и притеснението на майка си, и старите обвинения: „Имам нужда от теб, а теб те няма. Както винаги“.
Възглавничката на показалеца ѝ спира на милиметър от номера на майка ѝ. Старите навици трудно се забравят и заучените реакции трудно се променят. Руменината от срама вече пламти по челото, бузите и гърлото ѝ, а думите, които ще изрече, когато майка ѝ вдигне, вече са ѝ на езика: „Съжалявам“. И защо не? Цял живот се извинява на майка си, която винаги ѝ прощава с онова изражение, което гласи: „О, Холи, никога няма да се промениш. Винаги мога да разчитам, че ще ме разочароваш“. Защото Шарлот Гибни също има стари навици.
Този път обаче Холи не набира номера, а се замисля.
Защо трябва да съжалява? За какво трябва да се извини? За това, че не е била там, за да попречи на горкия си умопомрачен вуйчо Хенри да си счупи ръката ли? За това, че не си е вдигнала телефона на минутата, не, на секундата, когато майка ѝ е позвънила, сякаш животът на Шарлот е по-важният, истинският живот, а Холи е само сянката, която майка ѝ хвърля?
Трудно ѝ е било да се изправи лице в лице с Ондовски. Отказът да откликне мигновено на воплите на майка ѝ е също толкова труден, може би дори по-труден, но тя устоява. Въпреки че това я кара да се чувства като лоша дъщеря, тя звъни в дома за стари хора „Живописни хълмове“. Представя се и моли да я свържат с госпожа Брадок. От регистратурата ѝ казват да изчака и е принудена да изтърпи „Малкият барабанчик“, докато госпожа Брадок вдигне телефона. Мисли си, че тази песен е подходящ фон за самоубийство.