Преди началото на филма Шарлот подава на Холи коледна шапчица… тържествено.
— Винаги си я слагаш, когато гледаме този филм. Още от малка. Традиция е.
Холи е запален киноман — откакто се помни, и намира какво да хареса дори във филмите, които критиците хулят (смята например че „Кобра“ със Сталоун е ужасно недооценен филм), но „Животът е прекрасен“ открай време я смущава. Разбира Джордж Бейли в началото на филма, но в края героят ѝ се струва като човек с биполярно разстройство в маниакалната фаза на заболяването. Дори се е питала дали след края на филма той не става крадешком от леглото и не избива цялото си семейство.
Гледат филма, Шарлот с коледната си рокля, а Холи с коледната си шапка. Холи си мисли: „Сега отивам на друго място. Усещам как тръгвам. На тъжно място, потънало в сенки. Това е място, на което знаеш, че смъртта е съвсем наблизо“.
На екрана Джейни Бейли казва:
— Господи, на татко му има нещо.
През нощта, когато заспива, Холи сънува, че Чет Ондовски излиза от асансьора във Фредерик Билдинг със скъсан джоб и ръкав на сакото. Ръцете му са изцапани с тухлен прах и кръв. Очите му трептят, а когато устните му се разтеглят в широка усмивка, от устата му се изсипват пъплещи червени буболечки и плъзват надолу по брадичката.
19 декември 2020
1
Холи седи сред четири ленти автомобили, поели на юг, все още на осемдесет километра от града и си мисли, че ако това километрично задръстване не се размърда скоро, може да закъснее за собственото си погребение, вместо да подрани.
Като много хора, страдащи от ниско самочувствие, тя педантично планира всичко и следователно почти винаги подранява. Възнамерявала е да стигне в офиса на „Търси се“ най-късно в един, но сега дори три ѝ се струва оптимистичен вариант. Колите около нея (особено големият стар боклукчийски камион отпред) я карат да изпитва чувство на клаустрофобия, сякаш е погребана жива (собственото ми погребение). Ако имаше цигари в колата, щеше да ги пали една от друга. Вместо това се задоволява с бонбони против кашлица, или както тя ги нарича „хапчетата против тютюнопушене“, но има само пет-шест в джоба на палтото и скоро ще свършат. Така биха ѝ останали само ноктите, ако не бяха изрязани до живеца, за да не може да ги захапе, както си трябва.
„Закъснявам за много важна среща“.
Не беше заради размяната на подаръците, чийто ред дойде след традиционната коледна закуска с гофрети и бекон (Коледа е чак след седмица, но Холи реши да се преструва заедно с Шарлот). Майка ѝ ѝ подари копринена блуза с къдрички, която никога няма да облече (дори да оцелее), обувки на средно високи токове (за тях важи същото) и две книги: „Силата на настоящето“ и „Напразни тревоги: Как да намерим спокойствие в един хаотичен свят“. Холи нямаше възможност да опакова своите подаръци, но купи торбичка с коледни мотиви, в която ги сложи. Шарлот се възхити на обточените с кожа пантофи и поклати снизходително глава на халата, покупка за 79,50 долара.
— Поне с два размера по-голям е. Предполагам, че не си запазила касовата бележка, скъпа.
Холи, която запази бележката специално, отвърна:
— Мисля, че е в джоба на палтото ми.
Дотук добре. Тогава, неочаквано, Шарлот предложи да отидат да видят Хенри и да му пожелаят весели празници, след като Холи няма да е тук на Коледа. Холи погледна часовника. Девет без петнайсет. Надявала се бе в девет часа вече да е потеглила на юг, но понякога с педантичността наистина може да се прекали — защо ѝ трябваше да пристига пет часа по-рано? Освен това, ако сблъсъкът с Ондовски се развиеше неблагоприятно, това щеше да е последният ѝ шанс да види Хенри, а ѝ беше любопитно и защо той я попита: „Защо си уплашена?“.
Откъде беше разбрал? Никога не ѝ беше изглеждал особено загрижен как се чувстват другите. Всъщност точно обратното.
Тъй че се съгласи и тръгнаха към дома. Шарлот настояваше да шофира и претърпяха лека катастрофа на едно кръстовище със знак „Стоп“. Въздушните възглавници не се задействаха, никой не пострада, не повикаха полицията, но последва напълно предвидимо дълго оправдание от страна на Шарлот. Тя се позова на несъществуващ заледен участък, без да споменава, че както обикновено не спря, а само намали на кръстовището; през целия си стаж като шофьор Шарлот Гибни смяташе, че винаги има предимство.