Мъжът от другия автомобил се отнесе с достатъчно разбиране, кимаше и се съгласяваше с всичко, което казваше Шарлот, но се наложи размяна на застрахователни карти и докато отново потеглят (Холи беше сигурна, че мъжът, чиято броня закривиха, ѝ намигна преди да се качи в колата си), вече беше десет часът, а и свиждането се оказа пълен провал. Хенри нямаше представа кои са. Каза, че трябва да се облича за работа и да го оставят на мира. Когато Холи го целуна на раздяла, той я изгледа подозрително и я попита дали не е от Свидетелите на Йехова.
— Ти карай на връщане — каза Шарлот, когато излязоха. — Аз съм твърде разстроена.
Холи с радост седна зад волана.
Оставила беше пътната си чанта в антрето. Когато я преметна на рамо и се обърна към майка си за обичайния им поздрав на раздяла — две сухи целувки по бузите, — Шарлот се метна на врата на дъщерята, която беше хулила и мачкала цял живот (невинаги без да го съзнава) и се разрева.
— Не си отивай. Моля те, остани още един ден. Ако не искаш да останеш до Коледа, поне остани до понеделник. Не мога да стоя сама. Още не съм готова. Може би след Коледа, но сега не мога.
Майка ѝ се беше вкопчила в нея като удавник и Холи трябваше да потисне паникьосания порив не просто да се отдръпне, а да я отскубне от себе си със сила. Търпя прегръдката, доколкото можа, после се освободи.
— Трябва да тръгвам, мамо. Имам уговорка.
— Искаш да кажеш среща с мъж, така ли? — Шарлот се усмихна. Усмивката не беше любезна. Оголила беше твърде много зъби. Холи си мислеше, че вече нищо в поведението на майка ѝ не може да я шокира, но изглежда не беше така. — Наистина ли? Ти?
„Не забравяй, че това може да е последният път, в който я виждаш — помисли си тя. — В такъв случай не бива да се разделяте с караница. Можеш да ѝ се скараш после, ако оцелееш“.
— По друг въпрос е — отвърна тя. — Но нека изпием по един чай. За това имам време.
Тъй че пиха чай и ядоха курабии с пълнеж от фурми, които Холи ненавиждаше (имаха някак си мрачен вкус), и стана почти единайсет преди най-накрая да успее да избяга от къщата на майка си, където още се носеше мирисът на лимонена трева от свещите. Тя целуна Шарлот по бузата, докато стояха на прага.
— Обичам те, мамо.
— И аз те обичам.
Холи успя да стигне до колата, вече докосваше дръжката на вратата, когато Шарлот я повика. Холи се обърна и почти очакваше майка ѝ да се спусне по стълбите с пръсти, извити като нокти на хищник, и да закрещи: „Остани! Трябва да останеш! Заповядвам ти!“.
Но Шарлот продължаваше да стои на прага, обгърнала тялото си с ръце. Трепереше. Изглеждаше стара и нещастна.
— Сгреших за халата — каза тя. — Моят номер е. Сигурно не съм прочела правилно етикета.
Холи се усмихна.
— Радвам се, мамо.
Изкара на заден ход, огледа се за приближаващи автомобили и зави към магистралата. Единайсет и десет. Предостатъчно време.
Така си мислеше тогава.
2
Това, че не може да разбере каква е причината за задръстването, само я изнервя още повече. По местните радиостанции не съобщават нищо за голямо задръстване на магистралата. Приложението за трафика на телефона ѝ, което обикновено е много надеждно, в момента е безполезно. На екрана има усмихнато човече, което копае дупка с лопата, а над него надпис гласи:
В МОМЕНТА ПРАВИМ ТЕХНИЧЕСКА ПРОФИЛАКТИКА, НО СКОРО ОТНОВО ЩЕ СМЕ НА ЛИНИЯ!
Да му се не види.
Ако успее да се придвижи още петнайсетина километра, може да свие към изход 56 и да тръгне по шосе 73, но в момента шосе 73 ѝ се струва по-далеч от Юпитер. Бърка в джоба на палтото си, намира последния бонбон и го разопакова, докато се взира в задницата на боклукчийския камион, където стикер пита: КАК СЪМ КАТО ШОФЬОР?
„Всички тези хора трябва да са по моловете — мисли си Холи. — Трябва да пазаруват в търговските центрове и малките магазини в града, за да подпомагат местната икономика, а не да си дават парите на „Амазон“ и куриерските фирми. Всички вие трябва да се разкарате от проклетата магистрала, за да може хората, които имат наистина важна работа, да…“
Колите започват да се движат. Холи надава тържествуващ възглас, който едва е излязъл от устата ѝ, когато боклукчийският камион отново спира. Отляво някакъв мъж говори по телефона. Отдясно жена си слага червило. Цифровият часовник в колата под наем ѝ казва, че няма да пристигне във Фредерик Билдинг преди четири. Най-рано.
„Така ще разполагам с два часа. Моля те, боже, помогни ми да стигна навреме, за да се подготвя за него. За съществото. За чудовището“.