— Здравейте. Добре дошли във Фредерик Билдинг. — В празното фоайе поздравът прозвучава като безплътен глас от филм на ужасите.
Вратите се затварят и тя натиска копчето за петия етаж. На телевизионния екран в кабината през седмицата вървят новини и реклами, но сега екранът е изключен. Не звучи и коледна музика, слава богу.
— Нагоре — съобщава роботизираният глас.
„Той ще ме чака — мисли си Холи. — Някак си е успял да влезе, ще ме чака, когато вратите се отворят, и няма да има къде да бягам“.
Но вратата се отваря в празен коридор. Тя минава покрай пощенската кутия (старомодна, колкото придвижването с асансьор е сравнително ново), покрай дамската и мъжката тоалетна и спира пред врата с надпис СТЪЛБИЩЕ. Всички се оплакват от Ал Джордан, при това напълно основателно: отговорникът за поддръжката на сградата е некадърен и мързелив. Но явно има връзки, защото не го уволняват въпреки натрупващия се с камари боклук в мазето, счупената камера на страничния вход и бавното — почти необяснимо — доставяне на пратки. Да не говорим за проблема с модерния японски асансьор, който е вбесил всички.
Днес следобед Холи обаче се надява Ал да е бил немарлив и в други отношения, за да не се налага да губи време, докато вземе стол, на който да се качи, от офиса. Отваря вратата към стълбището и вижда, че има късмет. Струпани на площадката — и препречващи стълбите към шестия етаж, вероятно в нарушение на противопожарните изисквания — има принадлежности за почистване, сред които парцал с дълга дръжка, подпряна на парапета, и кофа на колелца, пълна до половината с мръсна вода.
Холи се замисля дали да не изхвърли мътната вода надолу по стълбите — Ал си го заслужава, — но в крайна сметка не намира смелост. Влиза в женската тоалетна, сваля приставката за изцеждане и изхвърля мръсната вода в една от мивките. После избутва кофата до асансьора — дамската ѝ чанта виси неудобно от сгъвката на лакътя. Натиска копчето, за да повика асансьора. Вратите се отварят и роботизираният глас ѝ казва (в случай че е забравила):
— Пети етаж.
Спомня си деня, в който Пийт влезе в офиса и попита:
— Не можеш ли да нагласиш асансьора да казва: „Кажете на Ал да ме поправи, после го убийте“?
Холи обръща кофата. Ако държи краката си плътно събрани (и внимава), отгоре има достатъчно място, колкото да стъпи между колелцата. От чантата си изважда тиксо и малко пакетче, опаковано с кафява хартия. Повдигната на пръсти и протегната толкова, че ризата ѝ се измъква от панталона, залепва пакетчето на тавана във вътрешния ляв ъгъл на кабината. Така то се намира високо над зрителното поле, където (според покойния Бил Ходжис) хората рядко поглеждат. Дано и Ондовски не погледне нагоре. В противен случай лошо ѝ се пише.
Изважда телефона от джоба си, вдига го и снима пакетчето. Ако всичко мине, както се надява, Ондовски няма да види тази снимка, което обаче не е кой знае каква застраховка.
Вратите на асансьора отново са се затворили. Холи натиска копчето и забутва кофата обратно по коридора, след което я връща там, откъдето я е взела. После минава покрай „Козметика Брилианси“ (където, изглежда, работи само един мъж на средна възраст, който напомня на Холи за стария анимационен герой Друпи) и стига до „Търси се“ в дъното. Отключва вратата и влиза в офиса с облекчена въздишка. Поглежда си часовника. Почти пет и половина. Остава ѝ съвсем малко време.
Отива до сейфа и набира комбинацията. Изважда револвера „Смит & Уесън“ на покойния Бил Ходжис. Макар да знае, че е зареден — незареденото оръжие е безполезно дори за да удариш някого, друга от максимите на ментора ѝ, — отваря барабана, за да се увери, после го затваря.
„В гърдите — мисли си. — Веднага щом излезе от асансьора. Не се тревожи за кутията с парите; ако е картонена, куршумът ще я прониже, дори да я държи пред гърдите си. Ако е метална, ще трябва да се прицеля в главата. Ще стрелям от упор. Може да се разхвърчи кръв, но…“
За своя изненада се разсмива.
Но Ал е оставил принадлежности за почистване.
Холи поглежда часовника си. 17:34. Остават ѝ двайсет и шест минути преди Ондовски да пристигне, ако, разбира се, дойде навреме. Има да свърши още няколко неща. Все важни. Няма нужда да се чуди кое е най-важно, защото ако не оцелее, някой трябва да разбере за съществото, взривило училище