Ал Джордан категорично е отказал да се обади на местна фирма да отстрани проблема с твърдението, че ремонти се извършват само от оторизирани представители на „Еребета“. Изредил е тежките последици, ако друг се заеме с ремонта и стане някоя злополука: престъпна небрежност, съдебни искове за милиони долари. По-добре просто да затворят асансьора с жълти ленти НЕ РАБОТИ на всички осем етажа и да чакат появата на официален представител. „Няма да отнеме дълго — увери Ал раздразнените наематели. — Най-много седмица. Извинявайте за неудобството“. Но седмиците се бяха проточили и мина цял месец.
— За него няма неудобство — мърмореше Пийт. — Кабинетът му е в мазето, където по цял ден си седи на задника, гледа телевизия и нагъва понички.
Най-накрая се намеси Джером и каза на Холи нещо, което тя — като компютърен виртуоз — вече знаеше: щом имаш достъп до интернет, можеш да намериш решение за всеки проблем. Това и направиха, като свързаха този компютър с много по-простичкия компютър, обслужващ асансьора.
— Ето — посочил беше Джером екрана. Двамата с Холи бяха сами, докато Пийт обикаляше да издирва мошеници. — Виждаш ли какво става?
Холи видя. Компютърът на асансьора беше спрял да „вижда“ спирките на отделните етажи. Виждаше само крайните спирки.
Сега трябва само да отлепи кръпката, която са сложили в програмата на асансьора. И да се надява. Защото няма да има време да я тества. Времето е прекалено малко. До шест остават четири минути. Отваря менюто на етажа, което показва в реално време схема на асансьорната шахта. Спирките са маркирани от М до 8. Кабинката е спряла на 5. В горната част на екрана в зелено светят думите В ГОТОВНОСТ.
„Не, още не си готов — мисли си Холи, — но ще бъдеш. Да се надяваме“.
Телефонът ѝ звъни след две минути, тъкмо когато приключва.
11
Барбара изписква тихичко, обръща се рязко с гръб към страничния вход и вдига очи към тъмния силует на мъжа, който я е сграбчил.
— Джером! — Притиска ръка до гърдите си. — Изкара ми ангелите! Какво правиш тук?
— И аз това щях да те питам. По принцип не е хубаво момичета да се свират по тъмни улички.
— Излъга, че си изтрил проследяващото приложение от телефона си, нали?
— Ами да — признава той. — Но след като ти явно си инсталирала същото на своя телефон, нямаш особено морално право да…
Тогава друг черен силует изниква зад Джером… само че не е напълно черен. Очите му искрят като на котка на светлината на фенерче. Преди Барбара да успее да предупреди брат си, силуетът замахва с нещо към главата му. Чува се тъпо изхрущяване и Джером се стоварва на асфалта.
Силуетът я сграбчва, блъсва я във вратата и я приковава с една облечена с ръкавица ръка за врата. От другата ръка пада парче счупена тухла. Или камък. Барбара е сигурна само, че от него капе кръвта на брат ѝ.
Силуетът се навежда достатъчно близо до нея и тя вижда кръгло безлично лице, над което е нахлупена една от онези кожени руски шапки. Странният блясък е изчезнал от погледа му.
— Не викай, мила моя. Никак не е препоръчително.
— Ти го уби! — Думите излизат с хрип. Не е спрял целия ѝ приток на въздух, поне засега, но я задушава достатъчно. — Ти уби брат ми!
— Не, още е жив — казва мъжът. Усмихва се и разкрива два реда зъби, олицетворение на стоматологичното съвършенство. — Щях да разбера, ако е умрял, повярвай ми. Но мога да го довърша. Ако се развикаш, ако опиташ да избягаш — тоест, ако ме подразниш, — ще му разбия главата и мозъкът му ще бликне като гейзер. Ще викаш ли?
Барбара поклаща глава.
Усмивката на мъжа се разтяга широко.
— Това е чудесно, мила моя. Страх те е, нали? Това ми харесва. — Той си поема дълбоко въздух, сякаш вдишва страха ѝ. — С право се страхуваш. Не биваше да си тук, но се радвам, че си дошла.
Той се навежда още по-близо. Барбара подушва мириса на одеколона му и усеща плътта на устните му, когато ѝ прошепва в ухото:
— Вкусна си.
12
Холи взима телефона, без да сваля очи от компютъра. Менюто на асансьора още е на екрана, но под диаграмата на шахтата сега има прозорец, който ѝ предлага възможностите да ИЗПЪЛНИ или ОТМЕНИ. Иска ѝ се само да е напълно сигурна, че ако избере ИЗПЪЛНИ, нещо ще се случи. И то онова, което тя иска.
Вдига телефона, готова да изпрати на Ондовски кода за страничния вход и замръзва. На екрана не пише ОНДОВСКИ, нито НЕПОЗНАТ НОМЕР, а я гледа усмихнатото лице на младата ѝ приятелка Барбара Робинсън.