„Аз съм виновна.
За всичко съм виновна аз“.
15
Мъжът, който е ударил Джером, хваща Барбара за ръката все едно придружава любимата си в бална зала, пълна с танцуващи двойки. Не ѝ е взел чантата (или по-скоро не ѝ е обърнал внимание) и металният детектор изписква тихо, когато минават през него, вероятно задействан от телефона ѝ. Похитителят не обръща внимание. Минават покрай стълбището, което до неотдавна се е използвало ежедневно от възмутените обитатели на Фредерик Билдинг, после влизат във фоайето. От другата страна на вратата, в един друг свят, хора, излезли да пазаруват за Коледа, преминават с торби и пакети.
„Аз бях там — диви се Барбара. — Само преди пет минути, когато всичко още беше наред. Когато наивно вярвах, че животът е пред мен“.
Мъжът натиска копчето на асансьора. Чуват как кабината се задвижва.
— Колко пари трябваше да ѝ дадеш? — пита Барбара. Въпреки страха усеща смътно разочарование, че Холи би сключила сделка с този тип.
— Вече няма значение, защото държа теб, мила моя.
Асансьорът спира. Вратите се отварят. Роботизираният глас ги приветства във Фредерик Билдинг и съобщава:
— Нагоре. — Вратите се затварят. Кабинката започва да се изкачва.
Мъжът пуска Барбара, сваля рунтавата си шапка, хвърля я на пода и вдига ръце като фокусник.
— Гледай сега. Мисля, че ще ти хареса, а нашата госпожица Гибни определено заслужава да го види, защото това забърка цялата каша.
Онова, което следва, е невъобразимо по-ужасно от досегашното разбиране на Барбара за ужас. Във филм би изглеждало като сполучлив специален ефект, но това е реалността. Кръглото лице на мъжа се набраздява, сякаш по него преминава вълна. Започва от брадичката и се надига не покрай устата, а през нея. Носът потрепва, бузите се разтягат, очите се размиват, челото се свива. И изведнъж цялата глава се превръща в полупрозрачно желе. То се тресе и се гърчи, хлътва и пулсира. Вътре се виждат оплетени възли мърдащо червено вещество. Не кръв; тази червена пихтия е пълна с плуващи черни точици. Барбара надава писък и се притиска в стената на асансьора. Краката ѝ се подкосяват. Чантата ѝ се смъква от рамото и пада с тупване на пода. Тя се свлича по стената с очи, изхвръкнали от орбитите. Червата и пикочният ѝ мехур се изпразват.
Тогава желираната глава се втвърдява, но лицето изглежда напълно различно от лицето на мъжа, който е ударил Джером по главата и я е отвел насила до асансьора. По-тясно е, а кожата е с два-три нюанса по-тъмна. Очите са скосени в ъгълчетата, а не кръгли. Носът е по-остър и по-дълъг от тъпия клюн на мъжа, който я е натикал в асансьора. Устата е по-тънка.
Този мъж изглежда с десет години по-млад от онзи отпреди малко.
— Хубав номер, не мислиш ли? — Дори гласът му е различен.
„Що за същество си ти?“, опитва се каже Барбара, но думите не излизат от устата ѝ.
Мъжът се навежда и нежно вдига презрамката на чантата ѝ обратно на рамото ѝ. Барбара се сгърчва назад, за да не я докоснат пръстите му, но не може да ги избегне напълно.
— Не бива да си изгубиш портфейла и кредитните карти, нали? Те ще помогнат на полицаите да те идентифицират в случай че… е, гледай да не ги изгубиш. — Той демонстративно си запушва носа. — Леле, май си се изпуснала. Е, както се казва, лайняна работа. — Хихика.
16
Когато асансьорът спира, Холи поглежда за миг екрана на компютъра, после натиска мишката. Не чака да види дали спирките на етажите от М до 8 посивяват, както когато с Джером отстраняваха повредата, следвайки инструкциите от уебсайт с име „Бъгове на Еребета и как да ги поправим“. Няма нужда. Скоро ще разбере.
Връща се при вратата на офиса и поглежда по дългия двайсет и пет метра коридор към асансьора. Ондовски държи Барбара за ръката… чак когато той вдига очи, Холи вижда, че всъщност не е той. Сега е Джордж, но без мустаците и кафявата куриерска униформа.
— Хайде, мила моя — казва той. — Размърдай се.
Барбара излиза с олюляване. Очите ѝ са облещени, отнесени и пълни със сълзи. Красивата ѝ черна кожа е добила цвета на глина. От ъгълчето на устата ѝ се стича слюнка. Изглежда почти изпаднала в кататония и Холи знае защо: видяла е Ондовски да се променя.
Момичето е травмирано по нейна вина, но в момента Холи не може да мисли за това. Трябва да запази спокойствие, да слуша, да таи надежда… въпреки че едва ли някога е изпадала в по-безнадеждна ситуация.
Вратите на асансьора се затварят. След като револверът на Бил вече не е в играта, всичко зависи от онова, което ще се случи в следващия момент. Първоначално не се случва нищо и сърцето ѝ натежава като олово. Тогава, вместо да си стои на едно място, докато някой не го повика, както са програмирани асансьорите „Еребета“, асансьорът тръгва надолу. Слава богу!