Холи кимва.
— Осъзнаваш, че на света може да съществува какво ли не.
— Ако виждаш дяволите, тогава няма ли да видиш ангелите? — казва Холи.
— Това от Библията ли е?
— Няма значение. Ако това, което си видяла, не те тревожи, тогава какво те мъчи, Барб?
— Можеше да се наложи на мама и татко да ни погребат!
— избухва Барбара. — Можеха да седят на коледната трапеза сами! Не на пуйка с гарнитура, нямаше да им е до това, може би само на месо от консер… консер…
Холи се разсмива. Не се сдържа. Барбара също прихва. По плетената ѝ шапка се е задържал сняг. На Холи ѝ изглежда толкова малка. Малка е, разбира се, но прилича повече на дванайсетгодишно дете, отколкото на млада жена, която ще учи в Браун или Принстън следващата година.
— Разбираш ли какво имам предвид? — Барбара хваща Холи за ръцете. — Бяхме на косъм. Размина ни се на косъм.
„Да — мисли си Холи — и загрижеността ти за мен те постави в опасност“.
Тя прегръща приятелката си сред падащия сняг.
— Миличка, животът ни винаги виси на косъм. Непрекъснато.
3
Барбара изкачва стълбите до входната врата. Вътре ще има какао, пуканки и Скрудж, който тръби, че духовете са го преобразили за една нощ. Но Холи трябва да направи още нещо, преди да влязат, затова хваща Барбара за лакътя сред засилващия се снеговалеж. Подава ѝ визитната картичка, която е пъхнала в джоба на платото си преди тръгне към дома на Робинсънови. На картичката има само име и телефонен номер.
Барбара я взима и я прочита.
— Кой е Карл Мортън?
— Психологът, при когото ходех след връщането си от Тексас. Срещнахме се само два пъти. Само толкова време ми беше нужно, за да му разкажа какво преживях.
— И какво преживя там? Нещо подобно на… — Барбара не довършва. Няма нужда.
— Един ден може да ти разкажа, както и на Джером, но не на Коледа. Само искам да знаеш, че ако имаш нужда да поговориш с някого, той ще те изслуша. — Холи се усмихва. — И тъй като е чувал моята история, може дори да ти повярва. Не че това е важно. Ще ти помогне просто да я разкажеш. Поне на мен ми помогна.
— Да споделиш?
— Да.
— Той ще каже ли на родителите ми?
— В никакъв случай.
— Ще си помисля. — Барбара прибира картичката в джоба си. — Благодаря ти.
И прегръща Холи. А Холи, която някога се е страхувала да я докосват, също я прегръща. Силно.
4
Действително гледат филма с Алистър Симс и докато кара на връщане през сипещия се сняг, Холи не си спомня да е прекарвала по-хубава Коледа. Преди да си легне, изпраща от таблета съобщение на Ралф Андерсън.
Когато се прибереш, ще намериш пратка от мен. Преживях голямо приключение, но всичко е наред. Ще поговорим, но не е спешно. Надявам се със семейството ти да сте прекарали чудесна (тропическа) Коледа. С много обич. Холи.
Изрича обичайната си вечерна молитва и завършва, както винаги, като казва, че не пуши, пие си хапчетата и Бил Ходжис ѝ липсва.
— Бог да благослови всички ни. Амин. Ляга в кревата. Гаси лампата.
Заспива.
15 февруари 2021
Душевното състояние на вуйчо Хенри бързо се влошава. Госпожа Брадок им е казала, че (за съжаление) често става така, когато пациентите постъпят в специализиран дом.
Сега, седнала до него на един от диваните срещу големия телевизор в „Живописни хълмове“, Холи най-накрая се отказва от опитите да завърже разговор. Шарлот вече се е отказала; тя седи на маса в другия край на залата и помага на госпожа Хатфийлд с поредния пъзел. Джером е дошъл с тях и е от голяма помощ. Вече е успял да разсмее госпожа Хатфийлд и дори Шарлот не може да сдържи усмивката си, докато слуша добродушното му бърборене. Той е чаровен младеж и най-накрая е спечелил благоразположението на Шарлот. Което никак не е лесно.
Вуйчо Хенри седи с отворена уста и облещени очи, а ръцете, които някога поправиха колелото на Холи след като се блъсна в оградата на Уилсънови, сега са отпуснати между разплутите му крака. Панталонът му е издут от памперса за възрастни. Някога той е бил червендалест мъж. Сега е блед. Някога е бил пълен мъж. Сега дрехите висят на тялото му, а кожата му е отпусната като стар чорап, загубил еластичността си.
Холи го хваща за ръка. Просто месо върху кости. Преплита пръсти с неговите и стисва с надеждата, че той ще откликне, но напразно. Скоро ще стане време да си тръгват и тя се радва. Гузно ѝ е, но трябва да го признае. Това не е вуйчо ѝ; той е заменен от голяма кукла на вентролоквист, без вентролоквист, който да говори чрез нея. Вентролоквистът си е заминал и повече няма да се върне.