Това беше локомотивът, а след себе си теглеше цял влак. Дрю видя пътниците във всички вагони: накуцващия шериф (прострелян в битката при Антиетам и все още носещ куршума в крака си), арогантния баща, готов да обсади цял град, за да попречи синът му да бъде отведен в столицата на окръга, където да го съдят и обесят, наемниците на бащата по покривите с пушките си. Имаше от всичко.
Когато се прибра вкъщи, Луси го погледна и каза:
— Или се разболяваш, или ти е хрумнала идея.
— Хрумна ми идея — отвърна Дрю. — Добра идея. Може би най-добрата, която ми е хрумвала някога.
— За разказ ли?
Дрю предположи, че тя на това се надява. Определено не се надяваше на ново посещение от пожарната, докато тя и децата стоят отвън на моравата по пижами.
— За роман.
Луси остави ръжения сандвич с шунка и сирене.
— Леле майко.
Не нарекоха случилото се след пожара, който за малко да изпепели къщата, нервен срив, но точно това си беше. Можеше и по-зле да е, но Дрю пропусна половин семестър (слава богу, че имаше щатно преподавателско място) и успя да си възвърне душевното равновесие единствено благодарение на срещи с психолог два пъти седмично, някакви вълшебни хапчета и неизменната вяра на Луси, че със сигурност ще се оправи. Както и заради децата, разбира се. Децата имаха нужда от баща, който не е попаднал в омагьосан кръг от трябва да довърша и не мога да довърша.
— Сега е различно. Идеята е напълно завършена, Луси. Направо е опакована като подарък. Трябва само да я запиша. Ще е като диктовка!
Тя го изгледа със свъсено чело.
— Щом казваш.
— Слушай, нали тази година не сме пускали под наем хижата на татко?
Сега Луси го погледна не просто притеснено, а ужасно разтревожено.
— Не сме я давали под наем от две години. Откакто Стария Бил почина. — Стария Бил Колсън поддържаше хижата още преди да я наследят от родителите на Дрю. — Нали не възнамеряваш да…
— Да, това възнамерявам, но само за две седмици. Най-много три. Колкото да започна. Ти можеш да повикаш Алис да помага с децата, знаеш, че обича да се занимава с тях, а те обичат леля си. Аз ще се върна навреме, за да се включа в раздаването на бонбони за Хелоуин.
— Не можеш ли да пишеш тук?
— Естествено, че мога. След като набера скорост. — Той се хвана за главата като човек с нетърпимо главоболие. — В хижата ще напиша първите четирийсет страници, само толкова. А може и първите сто и четирийсет, възможно е да потръгне много бързо. Виждам го! Виждам всичко! Трябва само да го запиша!
— Трябва да си помисля. Ти също.
— Добре, ще си помисля. Хайде, изяж си сандвича.
— Нещо загубих апетит — каза тя.
Дрю обаче не беше. Довърши своя сандвич и изяде половината от нейния.
2
Следобед отиде да види бившия си декан. Ал Стампър се беше пенсионирал изненадващо в края на пролетния семестър и така позволи на Арлийн Ъптън, известна още като Злата вещица на Английската ренесансова драматургия, най-накрая да заеме авторитетния пост, за който отдавна мечтаеше. Не, за който ламтеше.
Надин Стампър каза на Дрю, че Ал е в задния двор, пие студен чай и се припича на слънце. Изглеждаше угрижена като Луси, когато Дрю ѝ съобщи идеята да отиде в хижата в ТР-90 за около месец, и щом излезе в задния двор, Дрю видя защо. Разбра и защо Ал Стампър — който беше властвал над Факултета по английски език като благосклонен деспот през последните петнайсет години — се беше оттеглил.
— Стига си зяпал и си налей чай. Знам, че ти се пие. — Ал открай време вярваше, че знае какво искат хората. Арлийн Ъптън го ненавиждаше до голяма степен защото Ал обикновено наистина знаеше какво искат хората.
Дрю седна и взе чашата.
— Колко килограма си свалил, Ал?
— Тринайсет. Знам, че на пръв поглед са повече, защото не бях с наднормено тегло. Рак на панкреаса. — Видя изражението на Дрю и вдигна пръст, както някога потушаваше спорове на преподавателските оперативки. — Още няма нужда ти, Надин или който и да било друг да ми пише некролога. Докторите го хванаха сравнително рано. Изгледите са добри.