Старият му приятел не изглеждаше особено добре, но Дрю си сдържа езика зад зъбите.
— Да не говорим за мен. Да поговорим защо си дошъл. Реши ли какво ще правиш по време на творческия си отпуск? Дрю му каза, че отново иска да се пробва да напише роман. Заяви, че този път е много обнадежден, че ще успее да го завърши. Че всъщност е сигурен.
— Така каза и за „Селото на склона“, а дъската ти здраво се разхлопа, когато не се получи.
— Говориш като Луси — каза Дрю. — Не го очаквах. Ал се наведе към него.
— Чуй ме, Дрю. Ти си отличен преподавател и си написал няколко добри разказа…
— Шест. Направо съм за рекордите на „Гинес“. Ал махна с ръка.
— „Прескачащият Джак“ влезе сред Най-добрите американски…
— Да — прекъсна го Дрю. — В сборника под редакцията на Доктороу. Който почина преди доста години.
— Много добри автори са писали почти изцяло разкази — не се отказваше Ал. — По. Чехов. Карвър. И макар да знам, че обикновено страниш от популярната литература, там се отличават Саки и О. Хенри. Харлан Елисън в модерната епоха.
— Всички те са написали доста повече от шест разказа. Ал, идеята е страхотна. Наистина.
— Би ли споделил каква е? Дай ми някаква обща представа.
— Той погледна Дрю. — Не искаш. Виждам, че не искаш.
Дрю, който копнееше да направи точно това — защото идеята беше прекрасна! Почти съвършена! — поклати глава.
— По-добре да не я разкривам. Заминавам за хижата на баща ми за известно време. Колкото да набера скорост.
— А, в ТР-90, нали? Вдън горите, с други думи. Луси какво мисли по въпроса?
— Не се зарадва особено, но сестра ѝ ще дойде да помага с децата.
— Тя не се тревожи за децата, Дрю. Много добре го знаеш. Дрю си замълча. Замисли се за бара. Замисли се за шерифа. Вече знаеше името му. Казваше се Джеймс Ейврил.
Ал отпи глътка чай, после остави чашата до омачкан от четене екземпляр на „Магът“ от Джон Фаулз. Дрю предположи, че на всяка страница има подчертани пасажи: в зелено за героите, в синьо за темите, в червено за фразите, които са направили впечатление на Ал. Сините му очи още бяха будни, но сега бяха и съвсем леко воднисти и зачервени. Дрю реши, че не вижда наближаващата смърт в тези очи, макар че май я беше зърнал за миг.
Ал се наведе напред, стиснал ръце между коленете си.
— Кажи ми, Дрю. Защо това е толкова важно за теб?
3
Вечерта, след като се любиха, Луси го попита дали наистина се налага да замине.
Дрю се замисли. Замисли се сериозно. Дължеше ѝ това. О, и много повече. Тя винаги беше насреща и когато преживяваше труден период, той се опираше на нея. Изрази се простичко:
— Луси, това може да е последният ми шанс.
Последва дълго мълчание от нейната страна на леглото. Той зачака, тъй като знаеше, че ако го помоли да не заминава, ще изпълни молбата ѝ. Най-накрая тя каза:
— Добре. Искам да успееш, но и малко ме е страх. Няма да си кривя душата по този въпрос. За какво се разказва? Или искаш да го запазиш в тайна?
— Умирам си да ти разкажа, но е по-добре да оставя напрежението да се покачи. Същото отговорих и на Ал, когато ме попита.
— Стига да не е за университетски преподаватели, които чукат половинките на колегите си, пият прекалено много и преживяват криза на средната възраст.
— С други думи, да не е като „Селото на склона“. Тя го смушка с лакът.
— Ти го каза, господинчо, не аз.
— Историята е съвсем различна.
— Не можеш ли да изчакаш, скъпи? Една седмица например? Просто за да си сигурен, че наистина ще се получи. — И добави по-тихо: — Заради мен?
Дрю не искаше; искаше да замине на север още утре и да започне да пише вдругиден. Но… Просто, за да си сигурен, че наистина ще се получи. Идеята май не беше толкова лоша.
— Мога да изчакам една седмица.
— Добре. Чудесно. И ако все пак отидеш в хижата, всичко ще бъде наред, нали? Обещаваш ли?
— Всичко ще бъде наред.
Той зърна за миг как зъбите ѝ проблеснаха, когато се усмихна.
— Мъжете винаги така казват.
— Ако работата не потръгне, ще се прибера. Ако започна да… сещаш се.
Тя не отговори, или защото му вярваше, или защото не му вярваше. Както и да е. Нямаше да се стигне до караница, това беше важното.
Дрю си мислеше, че е заспала или се унася, когато тя му зададе въпроса на Ал Стампър. Досега не го беше задавала, не и при първите му два опита да напише роман, нито дори по време на кошмарната одисея със „Селото на склона“.