— Защо е толкова важно да напишеш роман? Заради парите ли? Справяме се добре с твоята заплата и моите счетоводни хонорари. Или е заради престижа?
— Нищо подобно, защото няма гаранции, ще го публикуват. А ако се озове в някое чекмедже като другите лоши романи по широкия свят, ще се примиря. — Щом тези думи излязоха от устата му, Дрю осъзна, че са самата истина.
— Тогава защо?
На Ал беше говорил за разширяване на творческия обхват. За вълнението да се впуснеш в неизследвани територии. (Сам не знаеше дали си вярва, но знаеше, че този отговор ще се хареса на Ал, който тайничко си падаше романтик.) Подобни глупости нямаше да минат пред Луси.
— Имам уменията — каза след малко. — Имам и необходимия талант. Тъй че може да се получи добър роман. Дори комерсиален, ако разбирам правилно значението на тази дума що се отнася до художествената литература. Държа романът да е добър, но това не е най-главното. Не е основната ми цел. — Той се обърна към нея, хвана я за ръце и опря чело в нейното.
— Трябва да го завърша. Само това искам. После или ще напиша друг, с много по-малко буря и натиск [Буря и натиск (на немски Sturm und Drang) е течение в немската литература през втората половина на XVIII в. — Б. пр.], или ще се откажа. И в двата случая ще съм удовлетворен.
— Тоест искаш да решиш въпроса веднъж завинаги.
— Не. — Казал беше това на Ал, но само защото това беше аргумент, който той разбираше и можеше да приеме. — По-различно е. Изпитвам почти физическа потребност. Помниш ли как Брандън се задави с чери домата?
— Никога няма да го забравя.
Бран беше на четири. Обядваха в „Кънтри Кичън“ в Гейтс Фолс. Брандън започна да се дави и да се стиска за гърлото. Дрю го сграбчи, обърна го и му приложи метода на Хаймлих. Доматът изхвърча от гърлото му цял и с осезаемо пукване като коркова тапа от бутилка. Момчето не пострада, но Дрю никога нямаше да забрави умолителния поглед на сина си, когато той осъзна, че не може да диша. Предполагаше, че Луси също никога няма да го забрави.
— Същото е — обясни той. — Само че нещо е заседнало в мозъка ми вместо в гърлото. Не се задушавам съвсем, но не мога да си поема достатъчно въздух. Трябва да го завърша.
— Добре — каза тя и го потупа по бузата.
— Разбираш ли ме?
— Не. Но ти разбираш какво става и това ми е достатъчно.
Хайде, заспивай.
Тя се обърна на другата страна.
Дрю дълго лежа буден и си мислеше за малкото градче на запад, част от страната, в която никога не беше ходил. Не че имаше значение. Въображението му щеше да го отведе там, сигурен беше. Можеше да направи всички необходими проучвания по-късно. При условие че идеята не се превърнеше в мираж през следващата седмица.
Накрая заспа и сънува накуцващ шериф. Непрокопсан син, заключен в тясна килия. Мъже по покриви. Обсада, която нямаше — не можеше — да продължи дълго.
Сънува градчето Горчива река в Уайоминг.
4
Идеята не се оказа мираж. Ставаше все по-плътна, все по-ярка и седмица по-късно, една топла октомврийска утрин, Дрю натовари три кашона с припаси — предимно консерви с храна — в багажника на стария джип „Шевролет“, който използваха като втори автомобил. След тях сложи сак с дрехи и тоалетни принадлежности. После натовари лаптопа си и вехтия калъф със старата портативна пишеща машина „Олимпия“ на баща си, която щеше да му служи за резерва. Нямаше вяра на тока в ТР: кабелите се късаха, когато духаше, а в селищата, които не попадаха в рамките на дадена община, възстановяваха електроподаването последно.
Целунал беше децата за довиждане преди да тръгнат за училище; сестрата на Луси щеше да е тук, за да ги посрещне, когато се приберат. Сега Луси стоеше пред къщата по блуза без ръкави и избелели джинси. Изглеждаше стройна и привлекателна, но челото ѝ беше сбърчено, сякаш скоро щеше да я споходи някоя от предменструалните ѝ мигрени.
— Внимавай — заръча му тя, — и не само с работата. Целият район опустява между Деня на труда и началото на ловния сезон, а обхватът на мобилните телефони се губи на шейсет километра от Преск Айл. Ако си счупиш крак, докато се разхождаш в гората… или се изгубиш…
— Скъпа, не съм по разходките из гората. Ако изобщо изляза да се разхождам, ще вървя покрай пътя. — Той я огледа по-внимателно и онова, което видя, хич не му се понрави. Не беше само сбърченото чело: очите ѝ блестяха подозрително.
— Ако искаш, ще остана. Само кажи.
— Наистина ли би го направил?
— Ако много държиш. — Молеше се да не се налага.
Луси — беше забила поглед в гуменките си — вдигна глава и я поклати.