Всъщност, като се замислеше, животът беше коварен плъх.
Бележка на автора
Когато майка ми или някоя от четирите ми лели случайно видеше жена да бута детска количка, обикновено казваха нещо, което вероятно бяха чули от своята майка: „Откъде се взе, скъпо дете? Просто се появи и при нас дойде“. Понякога се сещам точно за това безсмислено стихче, когато ме попитат как ми е хрумнала идеята за дадена история. Често не знам отговора, което ме смущава и ме кара малко да се засрамя. (Несъмнено това се дължи на някой комплекс от детството.) Понякога отговарям честно („Нямам представа!“), но друг път просто измислям някоя глупост и така удовлетворявам питащия с не особено логично обяснение за причинно-следствените връзки. Сега ще се опитам да отговоря честно. (Но аз така ще кажа, нали?)
Като малък сигурно съм гледал някой филм — вероятно някой от филмите на ужасите на „Америкън Интърнашънъл“ (с приятеля ми Крис Чесли ходехме на стоп до Луистън, за да ги гледаме в кино „Риц“) — за мъж, който толкова се страхува да не го погребат жив, че поискал да прекарат телефон в гробницата му. А може да е бил епизод на „Алфред Хичкок представя“. Във всеки случай идеята се загнезди в развинтеното ми детско въображение: мисълта за телефон, който звъни в гроб. Години по-късно, след като мой близък приятел умря неочаквано, се обадих на мобилния му телефон, просто за да чуя гласа му още веднъж. Вместо да ме утеши, от обаждането ме побиха тръпки. Повече никога не го направих, но от това обаждане и от детския спомен за онзи филм или телевизионен сериал се роди „Телефонът на господин Хариган“.
Историите хващат в каквато посока си поискат и истинското удоволствие в тази новела — за мен — беше да се завърна във времена, когато мобилните телефони като цяло и айфоните в частност бяха новост и още не подозирахме за всички последици от масовото им навлизане. По време на проучванията моят компютърен специалист Джейк Локуд купи айфон от първо поколение от eBay и успя да го подкара. Телефонът е наблизо, докато пиша. (Налага се да го държа включен в контакта, защото някой го е изпуснал и е повредил копчето за включване и изключване.) Мога да вляза в интернет от него, мога да проверя котировките на финансовите борси и прогнозата за времето. Просто не мога да се обаждам, защото е 2G, а тази технология е мъртва като видеото „Бетамакс“.
Нямам представа откъде дойде идеята за „Животът на Чък“. Знам само, че един ден ми хрумна билбордът с надпис „Благодарим ти, Чък!“ и снимка на мъжа с надпис 39 СТРАХОТНИ ГОДИНИ. Мисля, че написах разказа, за да разбера каква е историята на билборда, но не съм много сигурен. Мога да кажа само, че винаги съм имал усещането, че всеки от нас — от властимащите до момчетата, които мият чинии в закусвалните, и момичетата, които сменят чаршафите в крайпътните мотели — съдържа в себе си целия свят.
При едно пътуване до Бостън видях мъж да свири на барабани на Бойлстън Стрийт. Хора минаваха покрай него и почти не го забелязваха, а кошницата, която беше оставил (не беше Вълшебна шапка), не можеше да се похвали с много дарения. Запитах се какво ли ще стане, ако някой, някой Костюмар например, се спре и започне да танцува като Кристофър Уокън във великолепния клип на Фатбой Слим към песента „Weapon of Choice“. Връзката с Чък Кранц — олицетворение на Костюмара — се получи естествено. Включих го в историята и го оставих да танцува. Обичам да танцувам, харесва ми как танцът освобождава душата и сърцето, и писането на тази история ми донесе истинска радост.
След като написах два разказа за Чък исках да напиша и трети, който да ги свърже в една цялостна история. „Първо действие: Съдържам множествата“ написах една година след първите два. Дали трите разказа — представени в обратен ред като филм, който започва от края — са успешни, ще преценят читателите.
Нека прескоча напред към „Плъх“. Нямам никаква представа как ми хрумна тази история. Знам само, че за мен това е злокобна приказка и ми даде възможност да напиша нещо за загадките на въображението и как пренасяме идеите от там върху страницата. Трябва да добавя, че лекцията на Джонатан Франзен, за която говори Дрю, е измислена.