Вечерта включих телефона си и отначало само се взирах в него и събирах смелост. Думите на госпожица Харгенсън от сутринта звучаха логично, но тя не знаеше, че телефонът на господин Хариган още работи, макар да е невъзможно. Не бях успял да ѝ го кажа и смятах — погрешно, както се оказа, — че никога няма го направя.
„Този път няма да се получи — казах си. — В батерията е имало остатъчен заряд, това е всичко. Като крушка, която проблясва ярко преди да изгори“.
Натиснах телефонния му номер и очаквах — всъщност се надявах — да чуя тишина или съобщение, че избраният номер не съществува. Но чух сигнал и след няколко позвънявания гласът на господин Хариган отново прозвуча в ухото ми. „В момента не мога да говоря. Ще ви се обадя, ако сметна за необходимо“.
— Обажда се Крейг, господин Хариган.
Почувствах се глупаво да говоря на мъртвец — по чиито бузи вече трябваше да е плъзнала плесен (проучил бях въпроса). В същото време изобщо не се чувствах глупаво. Чувствах се уплашен, като човек, навлязъл в прокълната територия.
— Вижте… — Облизах устни. — Нямате нищо общо със смъртта на Кени Янко, нали? Ако имате… ъ… почукайте на стената.
Затворих.
Зачаках почукването. Такова не последва.
На другата сутрин видях, че съм получил съобщение от pirateking1. Само шест букви:
а а а. К К х.
Безсмислици. Изплаших се до смърт.
През есента мислех често за Кени Янко (по това време се носеше слухът, че е паднал от втория етаж, докато се опитвал да излезе незабелязано посред нощ). Още по-често мислех за господин Хариган и неговия телефон, който сега ми се искаше да бях изхвърлил в езерото Касъл. Съществува една притегателна сила, която всички изпитваме към странни неща. Забранени неща. На няколко пъти за малко да позвъня на господин Хариган, но така и не го направих, поне тогава. Някога гласът му ми действаше успокояващо, глас на житейски опит и успех, гласът на дядо, какъвто нямах. Вече не помнех този глас, какъвто беше в слънчевите следобеди, докато разговаряхме за Чарлз Дикенс, Франк Норис или Д. Х. Лорънс, или как интернет е като спукан водопровод. Сега мислех само за стържещия като изхабена шкурка старчески глас, който ми казва, че ще ми се обади, ако сметне за необходимо. Мислех си как лежи в ковчега. Погребалният агент от „Хей & Пийбоди“ несъмнено беше залепил клепачите му, но колко време издържаше лепилото? Сега очите му отворени ли бяха? Взираха ли се в мрака, докато гниеха в очните кухини?
Такива мисли ме измъчваха.
Една седмица преди Коледа отец Муни ме повика в ризницата, за да си „поговорим“. Говори предимно той. Каза, че баща ми се тревожел за мен. Отслабнал съм бил, започнал съм да изкарвам по-ниски оценки. Искал ли съм да споделя нещо с него? Замислих се и реших, че май искам. Не всичко, но поне една част.
— Ако ви кажа нещо, то може ли да си остане само между нас?
— Стига да не е свързано с престъпление — тежко престъпление — или със самонараняване. Аз не съм католически свещеник и това не е изповедалня, но повечето духовни лица умеят да пазят тайна.
И аз му разказах, че съм имал спор с момче от училище, по-голямо момче на име Кени Янко, което ме е набило здраво. Казах, че и през ум не ми е минавало да желая смъртта на Кени и определено не съм се молил за нея, но че той е умрял почти веднага след сблъсъка ни и че не спирам да мисля за това. Казах му за думите на госпожица Харгенсън как децата си мислят, че всичко се върти около тях, както и че това не е вярно. Казах, че думите ѝ малко са ме успокоили, но все още си мисля, че може да съм изиграл някаква роля в смъртта на Кени.
Отецът се усмихна.
— Учителката ти е права, Крейг. Докато станах на осем, не стъпвах по пукнатини на тротоара, за да не счупя неволно гръбнака на майка си.
— Сериозно ли?
— Напълно сериозно. — Той се приведе към мен. Усмивката му се стопи. — Аз ще пазя тайната ти, ако ти пазиш моята. Съгласен ли си?
— Да.
— Отец Ингерсол от църквата „Света Анна“ в Гейтс Фолс ми е добър приятел. Това е църквата, която посещава семейство Янко. Той ми каза, че момчето се е самоубило.
Мисля, че ахнах на глас. Самоубийството беше сред слуховете, които се носеха из училище в седмицата след като Кени умря, но аз не вярвах. Бих казал, че мисълта за самоубийство никога не би хрумнала на проклетия побойник.
Отец Муни продължаваше да стои надвесен над мен. Хвана ме с две ръце за ръката.
— Крейг, наистина ли вярваш, че това момче се е прибрало вкъщи, помислило си е: „Господи, набих по-малко дете, ще взема да се самоубия“?