— Едва ли — отвърнах аз и въздъхнах тежко с облекчение, което търсех от два месеца. — Сега като се замисля, едва ли. Как го е направил?
— Не попитах, но нямаше да ти кажа дори Пат Ингерсол да ми беше казал. Стига си мислил за това, Крейг. Момчето си е имало проблеми. Желанието да те набие е било само симптом на тези проблеми. Нямаш никаква вина.
— А ако изпитвам облекчение задето повече не трябва да се тревожа за него?
— Бих казал, че това те прави човек.
— Благодаря.
— Олекна ли ти?
— Да.
Наистина ми олекна.
Малко преди края на учебната година госпожица Харгенсън застана пред дъската в часа по география с широка усмивка.
— Сигурно си мислите, че ще се отървете от мен след две седмици, но имам лоша новина за вас. Господин Де Лесепс, учителят по биология в гимназията, ще се пенсионира и назначиха мен на неговото място. Може да се каже, че и аз завършвам прогимназията и отивам в гимназията.
Няколко от съучениците ми изстенаха театрално, но повечето започнахме да ръкопляскаме, а най-силно плясках аз. Нямаше да се разделя с любовта си. На детинския ми ум това му изглеждаше отредено от съдбата. И в известен смисъл беше.
Аз също завърших прогимназията в Гейтс Фолс и започнах осми клас в гимназията. Там се запознах с Майк Юберрот, известен по онова време — както и сега като резервен кетчър в отбора на „Скорците“ от Балтимор — като Подводницата.
В „Гейтс“ спортистите и по-академично настроените ученици не дружаха (предполагам, че това важи за повечето гимназии, защото спортистите имат склонността да сформират отделни групи) и ако не беше „Арсеник и стари дантели“ се съмнявам, че щяхме да станем приятели. Подводницата беше в единайсети клас, а аз — незначителен осмокласник, което правеше приятелството ни още по-необичайно. Но се сприятелихме и оставаме приятели и до днес, макар да се виждаме много по-рядко.
В много гимназии се изнасят театрални постановки от абитуриентите, но в „Гейтс“ не беше така. Всяка година играехме по две пиеси и макар да ги организираше Театралният клуб, всички ученици можеха да се явят на прослушване. Знаех историята, защото бях гледал филма по телевизията един дъждовен съботен следобед. Хареса ми, затова се явих на прослушването. Приятелката на Майк, която членуваше в Театралния клуб, го беше придумала и той да се яви, и му дадоха ролята на маниакалния Джонатан Брустър. Аз влязох в образа на припрения му съучастник доктор Айнщайн. Във филма тази роля изпълняваше Питър Лор и аз се стараех да звуча като него, когато казвах презрително преди всяка реплика: „Даа! Даа!“. Не го имитирах особено добре, но да ви кажа, на зрителите страшно им хареса. В малките градчета хората не са претенциозни.
Ето така с Подводницата станахме приятели и от него разбрах какво всъщност се беше случило с Кени Янко. Оказа се, че отец Муни греши, а некрологът във вестника е прав. Наистина било злополука.
В антракта между Първо и Второ действие от генералната репетиция стоях пред автомата на „Кока-кола“, който беше глътнал последните ми седемдесет и пет цента, без да ми пусне напитка. Подводницата остави приятелката си, дойде при мен и удари здраво машината с длан в горния десен ъгъл. Кутийка с кола веднага падна в подноса.
— Благодаря — казах аз.
— Няма проблеми. Помни, че трябва да го удариш в този ъгъл.
Обещах да запомня, макар да се съмнявах, че мога да ударя автомата със същата сила.
— Ей, чух, че си имал неприятности с онзи Янко. Вярно ли е? Нямаше смисъл да отричам — Били и момичетата се бяха раздрънкали, — а и вече беше минало доста време. Затова признах, че е вярно.
— Искаш ли да знаеш как е умрял?
— Чувал съм поне сто различни версии. Ти нова ли имаш?
— Аз знам истината, приятелче. Не знаеш ли кой е баща ми?
— Знам. — В полицейското управление на Гейтс Фолс работеха само двайсетина униформени полицаи, началникът на управлението и един следовател. Той беше бащата на Майк
— Джордж Юберрот.
— Ще ти разкажа за Янко, ако ми дадеш да си пийна от колата ти.
— Добре, само недей да лигавиш кутийката.
— На животно ли ти приличам? Дай ми я, смотльо!
— Даа! Даа! — отвърнах аз с гласа на Питър Лор. Той се изкиска, взе колата, изпи я половината и се оригна. Малко по-нататък по коридора приятелката му пъхна пръст в устата си и се престори, че повръща. Гимназиалната любов по принцип е много възвишена.
— Баща ми разследваше случая — каза Подводницата и ми върна колата. — Няколко дни след случката го чух да говори със сержант Полк от Къщата. Така наричат участъка. Двамата седяха на верандата и пиеха бира, а сержантът каза нещо от сорта на, нали разбираш, че Янко „увиснал от мерак“. Татко се разсмя и отвърна, че чувал да му викат и „бевърлихилска вратовръзка“. Сержантът каза, че това вероятно е бил единственият начин горкото хлапе да се облекчи с надупчено от пъпки лице като неговото. Татко се съгласи, че е тъжно, но истина. После добави, че най-много го безпокояла косата. Каза, че и съдебният лекар нямал обяснение.