През зимата, в началото на 2011 година, използвах част от парите, които изкарвах от градинарство, за да сменя айфона си от първо поколение с нов iPhone 4. Още същата вечер прехвърлих списъка с контактите си и докато ги преглеждах, стигнах до номера на господин Хариган. Без да му мисля много, го натиснах. На екрана се изписа: „Обаждане до господин Хариган“. Вдигнах телефона до ухото си със смесица от страх и любопитство.
Не се включи запис на съобщението от господин Хариган. Не прозвуча механичен глас, който да ме уведоми, че телефонният номер не съществува, не чух и сигнал за позвъняване. Чух единствено пълна тишина. Може да се каже, че новият ми телефон беше, ха-ха, тих като гроб.
Изпитах голямо облекчение.
В десети клас записах биология и отново се срещнах с госпожица Харгенсън, красива като преди, но вече не любовта на живота ми. Насочил бях любовта си към по-достъпна (и далеч по-подходяща на възраст) млада дама. Уенди Джерард беше дребна блондинка от Мотън, която тъкмо беше свалила шините от зъбите си. Скоро двамата вече учехме заедно и ходехме на кино (когато баща ми или нейната майка можеха да ни закарат) и се целувахме на последния ред. Правехме всички напълно нормални лигави детински неща.
Увлечението ми по госпожица Харгенсън умря от естествена смърт, което беше хубаво, защото отвори възможност за приятелство. Понякога носех саксии с цветя за часовете по биология и ѝ помагах да почисти лабораторията, която деляхме с класа по химия, след занятията в петък следобед.
При едно такова чистене я попитах дали вярва в призраци.
— Предполагам, че като човек на науката, не вярвате. Тя се разсмя.
— Аз съм учителка, а не учен.
— Разбрахте какво имам предвид.
— Да, но въпреки това съм добра католичка. Това означава, че вярвам в Бог, в ангелите и в духовния свят. Не съм толкова сигурна за екзорсизма и обладаването от демони, те ми се струват вече прекалени, но призраци? Да речем, че не съм стигнала до твърдо заключение по този въпрос. Но не бих отишла на сеанс с медиум, нито бих призовавала духове с магическа дъска.
— Защо?
Почиствахме мивките, което беше задължение на учениците от класа по химия преди почивните дни, но те рядко го изпълняваха. Госпожица Харгенсън спря и се усмихна, като че ли малко засрамено.
— И учените се поддават на суеверия, Крейг. Не искам да се занимавам с нещо, което не разбирам. Баба ми казваше, че не бива да викаш нещо, ако не искаш то да ти отговори. Винаги съм смятала, че това е много добър съвет. Защо питаш?
Нямах намерение да ѝ кажа, че Кени още не ми излиза от ума.
— Аз съм методист и в църквата говорим за Светия дух. Само че в Библията на крал Джеймс, вместо „дух“ използват думата за „призрак“. В тази връзка ви попитах.
— Е, дори призраците да съществуват — отвърна тя, — обзалагам се, че в много от тях няма нищо свято.
Все още исках да стана писател, макар амбициите ми да стана сценарист да се бяха поуталожили. От време на време се сещах за вица на господин Хариган за сценариста и начинаещата актриса и той беше помрачил малко представите ми за шоубизнеса.
Същата година за Коледа татко ми подари лаптоп и започнах да пиша разкази. Погледнати изречение по изречение не бяха зле, но изреченията трябва да изграждат цяла история, а моите не постигаха това. На следващата година ме избраха за редактор на училищния вестник и се запалих по журналистиката, като този плам така и не угасна. Мисля, че никога няма да угасне. Мисля, че чуваш едно щракване, не в ума си, а в душата си, когато си намериш мястото. Можеш да го пренебрегнеш, но защо ти е да го правиш?
Започнах да раста на височина и в единайсети клас, след като показах на Уенди, че действително съм набавил предпазни средства (всъщност Подводницата купи презервативите), изгубихме девствеността си. Завърших с трети успех във випуска (само 142 точки, но все пак) и татко ми купи „Тойота Корола“ (втора употреба, но все пак). Приеха ме в „Емерсън“, един от най-добрите университети в страната за бъдещи журналисти, и съм сигурен, че щяха да ми предложат поне частична стипендия, но благодарение на господин Хариган не се нуждаех от нея — голям късметлия бях.
Между четиринайсет и осемнайсет преживях няколко характерни тийнейджърски бури, но те не бяха много — сякаш кошмарът с Кени Янко беше изчерпал голяма част от бурните емоции на израстването. Освен това обичах баща си, а и си бяхме само двамата. Мисля, че това оказа влияние.