— Марти, слава богу. Видя ли ги?
— Да. — Лицето на онзи тип беше и на нейния прозорец. Чък. Усмихнат. С вид на типичен счетоводител. Мъж, който и на мравката би сторил път.
— Просто започнаха… да се появяват!
— Знам. Видях.
— Само тук ли е?
— Мисля, че е навсякъде. Изглежда, вече…
Тогава тя го прегърна, издърпа го вътре и той се зарадва, че не му беше дала възможност да изрече и останалите две думи: идва краят.
2
Дъглас Бийтън, доцент по философия във Факултета по философия и религии на колежа в Итака, седи в болнична стая и чака зет си да умре. Единствените звуци, които се чуват, са равномерното бип… бип… бип на монитора за сърдечната честота и все по-бавното и тежко дишане на Чък. Повечето апарати са изключени.
— Вуйчо?
Дъг се обръща и вижда Брайън да стои на прага, все още с якето на гимназията и раница на рамо.
— По-рано ли си тръгна от училище? — пита Дъг.
— Разрешиха ми. Мама ми писа, че ще им позволи да спрат апарата. Направиха ли го вече?
— Да.
— Кога?
— Преди един час.
— Мама къде е?
— В параклиса на първия етаж. Моли се за душата му.
„Вероятно се моли и да е постъпила правилно — мисли си Дъг. — Защото дори когато свещеникът те уверява, че всичко е наред и Бог ще се погрижи за останалото, подобно решение ти се струва някак си нередно“.
— Обещах да ѝ пратя съобщение, ако преценя, че той… — Вуйчото на Брайън свива рамене.
Брайън пристъпва до леглото и поглежда притихналото бяло лице на баща си. Без очилата с черни рамки, мисли си момчето, баща му не изглежда достатъчно възрастен, за да има син в гимназията. Самият той още прилича на гимназист. Вдига ръката на баща си и целува бързичко белега с формата на полумесец.
— На млади хора като него им е рано да умрат — казва Брайън тихо, сякаш баща му може да ги чуе. — За бога, вуйчо Дъг, та той едва навърши трийсет и девет миналата зима!
— Ела да седнеш. — Дъг потупва празния стол до себе си.
— Там седи мама.
— Когато се върне, ще ѝ го отстъпиш. Брайън сваля раницата и сяда.
— Как мислиш, колко му остава?
— Лекарите казват, че може да се случи всеки момент. Вероятно най-късно утре. Знаеш, че апаратът му помагаше да диша, нали? А със системите го хранеха. Той… Брайън, той не изпитва болка. Това приключи.
— Глиобластом — казва горчиво Брайън. Когато се обръща към вуйчо си, в очите му има сълзи. — Защо Бог иска да вземе татко, вуйчо Дъг? Обясни ми това.
— Не мога. Божият промисъл е загадка.
— Ами тогава майната му на този промисъл — казва момчето. — Загадките трябва да си стоят в книгите с приказки, където им е мястото.
Дъг кимва и прегръща Брайън през раменете.
— Знам, че ти е тежко, момчето ми, и на мен ми е тежко, но само това мога да ти кажа. Животът е загадка. Смъртта също.
Смълчават се, заслушани в равномерното бип… бип… бип и хрипливото дишане, докато Чарлз Кранц — Чък за жена си, нейния брат и приятелите си — поема бавно дъх след дъх, последното взаимодействие на тялото му с този свят, всяко вдишване и издишване ръководено (като ударите на сърцето му) от загиващ мозък, където продължават да протичат само шепа процеси.
Мъжът, работил цял живот в счетоводния отдел на „Мидуест Тръст“, сега прави последните си изчисления: малки приходи, големи разходи.
— Банките уж са безсърдечни, но в неговата много го обичаха — казва Брайън. — Изпратиха купища букети. Сестрите ги сложиха в чакалнята, защото не бивало да държат цветя в стаята. Какво толкова ще стане? Да не се притесняват, че ще му докарат някоя алергична реакция?
— Той си обичаше работата — казва Дъг. — Макар да не изглежда кой знае колко значителна в световен мащаб — нямаше да спечели Нобелова награда или да получи Медал за заслуги от президента, — но обичаше работата си.
— И да танцува — добавя Брайън. — Обичаше да танцува. Биваше го. Мама също — двамата направо палеха дансинга, както тя се изразява. Но признаваше, че той е по-добър от нея.
Дъг се разсмива.
— Обичаше да казва, че е кварталният Фред Астер. Като малък бил запален и по моделите на влакове. Неговият зайде имал голям комплект. Нали знаеш, че „зайде“ означава „дядо“ на идиш.
— Да — отвръща Брайън. — Знам за зайде.
— Той живя добре, Брай.
— Но твърде кратко. Никога няма да може да обиколи Канада с влак, както искаше. Нито да отиде в Австралия — и това искаше да направи. Няма да ме види как завършвам гимназия. Няма да има празненство по случай пенсионирането, на което колегите му ще държат забавни речи и ще му подарят златен… — Брайън избърсва очи с ръкава на якето си. — Златен часовник.