Може да следи развитието на случая с взрива в училището само периферно, което не е проблем, защото няма почти нищо ново. Още една починала жертва — учител, не ученик — и много деца с леки наранявания, изписани от различни местни болници. Госпожа Алтея Келър, единствената, разговаряла с куриера/бомбаджията, дошла в съзнание, но не могла да разкаже кой знае какво ново, освен че колетът приличал на изпратен от училище в Шотландия. За това международно приятелство е излязла статия в седмичника на Пайнбъро заедно със снимка на членовете на Дружество „Nemo Me Impune Lacessit“ (може би по ирония, но едва ли, всички единайсет са се отървали без наранявания при експлозията). Микробусът е открит в хамбар недалеч, избърсан напълно от отпечатъци и почистен с белина, за да няма следи от ДНК. В полицията продължават да валят обаждания от хора, готови да идентифицират извършителя, но до момента никое от тях не е дало резултат. Надеждите извършителят да бъде заловен бързо започват да се изместват от страхове, че този тип тепърва започва. Холи се надява да не е така, но опитът ѝ с Брейди Хартсфийлд я кара да се опасява от най-лошото. „В най-добрия случай — мисли си тя (с безпристрастност, каквато преди не ѝ е била присъща) — се е самоубил“.
В петък следобед, докато приключва с доклада за „Лейк Фиделити“, телефонът иззвънява. Обажда се майка ѝ с новината, която Холи очаква със страх от известно време. Слуша я, вмята уместни реплики и позволява на майка си да се държи с нея като с дете, за каквото още я мисли (въпреки че целта на това обаждане налага Холи да действа като зрял човек). Майка ѝ я пита дали си мие зъбите след всяко хранене, дали си пие редовно хапчетата, дали ограничава филмите само до четири на седмица и т. н., и т.н. Холи се опитва да не обръща внимание на главоболието, което обажданията на майка ѝ — и особено настоящото — предизвикват почти винаги. Уверява я, че в неделя ще дойде да помогне и, да, ще пристигне преди дванайсет, за да могат да седнат на обяд като семейство.
„Моето семейство — мисли си тя. — Скапаното ми семейство“.
Тъй като Джером си изключва телефона, когато работи, Холи звъни на Таня Робинсън — майката на Джером и Барбара. Предупреждава я, че няма да може да вечеря у тях в неделя, защото се налага да замине заради семеен проблем. Обяснява за какво става въпрос и Таня казва:
— О, Холи. Съжалявам, миличка. Ще се оправиш ли?
— Да — отвръща Холи. Винаги отговаря така, когато някой ѝ зададе този противен, сложен въпрос. Сигурна е, че говори нормално, но веднага щом затваря телефона, скрива лице в ръце и се разплаква. Пречупила я е думата „миличка“. Някой да нарече „миличка“ нея, известната в гимназията с прякора „Хънта-Мънта“* [* Прякорът е използван за пръв път в „Мистър Мерцедес“, ИК „Плеяда“, 2014 г. в превод на Весела Прошкова, Даня Доганова, Павел Боянов. — Б. пр.].
Да знае, че поне ще се върне при приятели.
2
В събота вечерта Холи планира пътуването с помощта на приложението Уейз на компютъра, като предвижда едно спиране, за да зареди колата и да отиде до тоалетна. Ако иска да стигне преди дванайсет, ще трябва да тръгне в седем и половина, което ще ѝ остави време за чаша чай (без кофеин), препечена филийка и варено яйце. След като е изготвила педантично плана, лежи будна два часа, за разлика от вечерта след експлозията в училището, а когато все пак заспива, сънува Чет Ондовски. Той разказва за касапницата, която е видял, когато се е включил в спасителните дейности, и говори неща, които никога не би казал по телевизията. Казва, че по тухлите има кръв. Има обувка с крак вътре в нея. Момиченцето, което викало майка си, казва той, пищяло от болка, макар да се опитал да го вдигне възможно най-внимателно на ръце. Разказва тези неща с най-професионален тон, но докато говори, си къса дрехите. Не само джоба на сакото и ръкава, но първо единия ревер, после другия. Дръпва рязко вратовръзката си и я къса на две. После раздира ризата си, при което копчетата се разхвърчават.
Сънят или свършва преди да се заеме с панталона, или съзнанието на Холи отказва да си го спомни на сутринта, когато иззвънява алармата. Във всеки случай се събужда недоспала и изяжда яйцето и препечената филийка без наслада, просто си набавя енергия за предстоящия тежък ден. По принцип обича да пътува, но мисълта за това пътуване притиска раменете ѝ като физическа тежест.
Малката ѝ синя чанта — наум я нарича „чанта за дреболийки“ — я чака до вратата с комплект чисти дрехи и тоалетни принадлежности, ако се наложи да преспи там. Мята я на рамо, слиза с асансьора от уютния си малък апартамент, отваря входната врата и се натъква на Джером Робинсън, седнал на стълбите. Пие кола, а раницата му със стикер ДЖЕРИ ГАРСИЯ Е ЖИВ е до него.