— Измисли ли заглавие? — пита го тихо тя. Наближават отбивката за Ковингтън.
— Да, харесах едно, но не съм го измислил аз. — Джером изглежда смутен. — Виж, Холибери, ако ти кажа нещо, обещаваш ли да го пазиш в тайна? От Пийт, от Барб и от родителите ми? Най-вече от тях.
— Разбира се. Мога да пазя тайна.
Джером знае това, но се поколебава преди да заговори бързо:
— Преподавателят по социология изпрати доклада ми на една литературна агентка в Ню Йорк. Елизабет Остин. Тя се заинтригува и след Деня на благодарността ѝ пратих стотината страници, които съм написал до момента. Госпожа Остин смята, че от тях може да излезе книга, при това не само като академична публикация, което в общи линии беше най-високата ми цел. Смята, че към книгата може да прояви интерес някое от големите издателства. Предложи да я кръстим на кръчмата на прапрадядо: „Черният бухал: Възходът и падението на един американски гангстер“.
— Джером, това е прекрасно! Обзалагам се, че много хора ще останат заинтригувани от книга с такова заглавие.
— Имаш предвид чернокожи хора.
— Не! Всякакви хора! Да не мислиш, че само белите харесват „Кръстникът“? — Тогава ѝ хрумва мисъл. — Какво ще кажат вашите? — Мисли си за собственото си семейство, което би се ужасило, ако изрови подобно нещо от миналото.
— И двамата прочетоха доклада и много им хареса. Естествено, това е различно от книга, нали? Книга, която може да бъде прочетена от много хора, вместо само от един преподавател. Все пак всичко описано се е случило преди четири поколения…
Джером изглежда угрижен. Холи забелязва, че я гледа, но само с периферното си зрение: когато шофира, никога не откъсва поглед от пътя. Филмите, в които шофьорът гледа към спътника си за по няколко секунди, докато водят диалог, я побъркват. Иска ѝ се да се разкрещи: „Гледай пътя, тъпако! Да не искаш да блъснеш някое дете, докато обсъждате любовния си живот?“.
— Какво мислиш, Холс?
Тя обмисля внимателно отговора си.
— Мисля, че трябва да покажеш на родителите си всички страници, които си изпратил на агентката — казва най-сетне.
— Чуй мнението им. Прецени как се чувстват и се съобрази с тях. После… давай смело напред. Опиши всичко — хубавото, лошото и грозното. — Стигат до отбивката за Ковингтън. Холи включва мигача. — Аз никога не съм писала книга, тъй че не съм сигурна, но ми се струва, че се иска известна смелост. Ето това ти трябва. Смелост.
От каквато и тя самата се нуждае в момента. Родният ѝ дом е само на три километра, а там я чака болка.
4
Къщата на семейство Гибни се намира в квартал на име Медоубрук Истейтс. Докато Холи лъкатуши из паяжината от улици (към дома на паяка, мисли си и веднага се засрамва, че е нарекла майка си така), Джером казва:
— Ако живеех тук и трябваше да се прибирам пиян, сигурно щях да се лутам цял час, докато намеря къщата.
Прав е. Къщите са като излети по калъп едноетажни постройки, характерни за Нова Англия, и се различават единствено по цвета… което не е кой знае какъв ориентир нощем, дори на светлината на уличните лампи. В топлите месеци пред тях вероятно има лехи с цветя, но сега дворовете в Медоубрук Истейтс са покрити с кора от спечен стар сняг. Холи може да обясни на Джером, че майка ѝ харесва това еднообразие, че то я кара да се чувства в безопасност (Шарлот Гибни си има свои проблеми), но не го прави. Настройва се за предстоящия напрегнат обед и още по-напрегнат следобед.
„Денят за преместване — мисли си тя. — О, господи“.
Спира пред къщата на Лили Корт № 42, гаси двигателя и се обръща към Джером.
— Трябва да се подготвиш. Майка ми каза, че през последните няколко седмици състоянието му се е влошило много. Понякога преувеличава, но този път мисля, че е права.
— Разбирам какво е положението. — Джером я стисва за момент за ръката. — Всичко ще е наред. Ти се погрижи за себе си, разбрахме ли се?
Преди Холи да успее да отговори, вратата на къщата се отваря и Шарлот Гибни излиза навън, все още облечена с новите си дрехи за църква. Холи вдига ръка за колеблив поздрав, на който Шарлот не отвръща.
— Влизай — казва тя. — Закъсня.
Холи знае, че е закъсняла. С пет минути.
Когато стигат до вратата, Шарлот хвърля на Джером поглед, с който сякаш пита: „Този пък какво прави тук?“
— Познаваш Джером — казва Холи. Вярно е; срещали са се няколко пъти и Шарлот винаги му хвърля същия поглед. — Дойде за морална подкрепа и да ми прави компания.