Джером хвърля на Шарлот най-чаровната си усмивка.
— Здравейте, госпожо Гибни. Самопоканих се. Надявам се да не възразявате.
На тези думи Шарлот отвръща лаконично:
— Влизайте, ужасно е студено навън. — Сякаш те са я повикали да излезе да ги посрещне, а не го е направила по своя воля.
В къщата на № 42, където Шарлот живее с брат си, откакто съпругът ѝ е починал, е прекалено топло и мирише толкова силно на ароматизатори, че Холи се надява да не се разкашля. Или да ѝ се догади, което би било още по-зле. В малкия коридор има четири шкафчета, които стесняват прохода до хола достатъчно, за да направят преминаването рисковано, защото всяко шкафче е отрупано с порцелановите фигурки, които Шарлот колекционира: елфи, джуджета, тролове, ангели, клоуни, зайчета, балерини, кученца, котенца, снежни човеци, Джак и Джил (с по една кофа в ръка) и гвоздеят на изложбата — рекламният талисман на „Пилсбъри“.
— Обядът е на масата — казва Шарлот. — Опасявам се, че е само плодова салата и студено пиле, но за десерт има торта и… и…
Очите ѝ се насълзяват и когато Холи вижда сълзите, изпитва — въпреки напредъка си в терапията — прилив на негодувание, който много се доближава до омраза. Може и да е омраза. Мисли си за всички пъти, в които се е разплаквала пред майка си и ѝ е било нареждано да си върви в стаята, „докато се овладее“. Изпитва порив сега да отправи същите думи към нея, но вместо това я прегръща неловко. Тогава усеща колко тънка е отпуснатата върху костите плът и осъзнава, че майка ѝ е стара. Как може да изпитва неприязън към една старица, която така видимо се нуждае от помощта ѝ? Отговорът е: съвсем лесно.
След миг Шарлот отблъсва Холи с лека гримаса, сякаш е подушила неприятна миризма.
— Върви да видиш вуйчо си и му кажи, че обядът е готов.
Знаеш къде е.
Холи наистина знае. От хола долита професионално развълнуваният тон на спортен коментатор в студио преди мач. Двамата с Джером тръгват един след друг, за да не рискуват да прекатурят някой експонат от порцелановата изложба.
— Колко такива има? — пита Джером шепнешком. Холи поклаща глава.
— Не знам. Открай време събира фигурки, но нещата излязоха от контрол, откакто татко умря. — Придава си престорено бодър вид и заговаря по-силно: — Здравей, вуйчо Хенри! Готов ли си за обяд?
Вуйчо Хенри очевидно не е стигал до църквата. Седи прегърбен на фотьойла със суичър на университета Пърдю, окапан с жълтък от закуската, и дънки с ластичен колан. Дънките са се смъкнали и над тях се подават боксерки на малки сини фъстъчета. Той поглежда от телевизора към новодошлите. За момент лицето му е напълно безизразно, после се усмихва.
— Джейни! Какво правиш тук?
Думите му пронизват сърцето на Холи като стъклен кинжал и за момент тя се сеща за Чет Ондовски с издраните ръце и скъсания джоб на сакото. Как да не се сети за него? Джейни беше братовчедка ѝ, лъчезарна и жизнена, качества, които липсваха на Холи, а за известно време беше и гадже на Бил Ходжис преди да загине при друга експлозия и да стане жертва на бомба, заложена от Брейди Хартсфийлд и предназначена за Бил.
— Аз не съм Джейни, вуйчо Хенри. — Продължава да говори с онзи престорено бодър тон, използван предимно за официални приеми. — Холи съм.
Следва ново мълчание, докато ръждясалите релета се задвижват бавно, за да осъществят процес, който преди са извършвали за нула време, Хенри кимва.
— Да. Недовиждам, това ще да е. Понеже гледам прекалено много телевизия.
„Проблемът не е в зрението му — мисли си Холи. — Джейни е мъртва от години. Това е проблемът“.
— Ела, миличка, дай прегръдка.
Тя отива при него и го прегръща колкото се може по-кратко. Когато се отдръпва, той се взира в Джером.
— Кое е това… — за един страшен миг Холи си мисли, че ще каже негърче или дори черньо, но той не го прави — момче? Мислех, че ходиш с онзи полицай.
Този път Холи не се хаби да го поправя.
— Това е Джером. Джером Робинсън. Виждал си го.
— Така ли? Явно съм забравил. — Дори не го казва на шега, а просто го вмята в разговора, без да осъзнава, че е самата истина.
Джером му стисва ръка.
— Как сте, господине?
— Бива, за старец като мен — отговаря вуйчо Хенри и преди да успее да продължи Шарлот се провиква — направо крещи — от кухнята, че обядът е готов.
— Господарката зове — казва добродушно Хенри и когато става, джинсите му падат. Той дори не забелязва.
Джером кимва едва забележимо на Холи към кухнята. Тя го поглежда несигурно, но излиза.