— Да, права си — казва вуйчо Хенри. Но съзнанието му отново помръква. — Къде сме? Къде?
„На мястото, където ще умреш — мисли си Холи. — Освен ако накрая не те закарат в болницата“. Вижда как отвън Джером сваля от колата два карирани куфара. И калъф с костюм. Вуйчо ѝ дали някога отново ще облече костюм? Да, вероятно… но само веднъж.
— Да отидем да видим стаята — предлага госпожа Брадок. — Много ще ти хареса, Хенри.
Тя го хваща под ръка, но Хенри се дърпа. Поглежда сестра си.
— Какво става тук, Чарли?
„Недей да плачеш точно сега — мисли си Холи. — Овладей се, да не си посмяла“. Но, о, ужас, сълзите рукват.
— Защо плачеш, Чарли? — После: — Искам да си ходя! — Това не е гръмкият вик на „Мистър Тибс“, а по-скоро вопъл. Като дете, което осъзнава, че ще му бият инжекция. Хенри извръща лице от сълзите на Шарлот и вижда, че Джером идва с багажа му. — Хей! Хей! Какво правиш с тоя багаж? Той си е мой!
— Ами… — започва Джером, но явно не знае как да продължи.
Във фоайето бавно влизат старчетата, връщащи се от залата за боулинг, където Холи е сигурна, че са били направени много неуспешни удари. Служителят, който е спрял движението с вдигнати ръце, отива при сестра, която като че ли изниква от нищото. Тя има широк гръб и здрави бицепси.
Двамата отиват при Хенри и го хващат внимателно.
— Насам — казва онзи от залата за боулинг. — Ела да видим новата ти бърлога, братко. Да видим какво мислиш.
— За кое? — пита Хенри, но тръгва.
— Ами все за нещо — отвръща сестрата. — В стаята за отдих гледат мача, а имаме най-големия телевизор, който си виждал. Все едно си на самото игрище. Само ще се отбием за малко в стаята ти, после можеш да гледаш мача.
— Имаме и сладки — добавя госпожа Брадок. — Току-що извадени от фурната.
— „Кафявите“ ли играят? — пита Хенри. Наближават двукрилата врата. Скоро ще се скрие зад нея. „Където — мисли си Холи — ще доживее остатъка от живота си в мъгла“.
Сестрата се разсмива.
— Не, не, „Кафявите“ отпаднаха. Играят „Гарваните“. Здраво ще ги накълват.
— Добре — казва Хенри, после добавя нещо, което никога не би казал преди невронните му релета да ръждясат. — „Кафявите“ са смотани женчовци.
После изчезва от поглед.
Госпожа Брадок бръква в джоба на роклята си и подава на Шарлот носна кърпичка.
— Нормално е да се разстроят при постъпването. Ще се успокои. Трябва да попълните още няколко документа, госпожо Гибни.
Шарлот кимва. Над подгизналия хартиен букет от носната кърпичка очите ѝ са червени и от тях се стичат сълзи. „И това е жената, която ме хокаше, че плача пред хората — диви се Холи. — Жената, която ми нареждаше да спра с опитите да съм център на вниманието. Сега ѝ се връща тъпкано, но можех да мина и без подобни сцени“.
Друг санитар (направо гъмжи от санитари, мисли си Холи) се е материализирал и товари избелелите карирани куфари на вуйчо Хенри и калъфа с костюма му от „Брукс Бръдърс“ на количка, сякаш се намират в обикновен хотел или мотел. Холи се взира в него и едва сдържа собствените си сълзи, когато Джером я хваща нежно за лакътя и я извежда навън.
Сядат на пейка в студа.
— Искам да запаля цигара — казва Холи. — Отдавна не ми се е пушило толкова.
— Представи си, че пушиш — казва той и издиша облаче в мразовития въздух.
Холи си поема дъх и издиша облаче пара. Представя си, че пуши.
7
Не остават да преспят, макар Шарлот да ги уверява, че има предостатъчно място. На Холи не ѝ е приятна мисълта, че майка ѝ ще прекара тази първа нощ сама, но няма никакво желание да остава. Това не е къщата, в която е израснала, но жената, която я обитава, си е същата. Сега Холи е напълно различна от бледото пушещо цигара от цигара и пишещо (доста некадърни) стихове момиче, израснало в сянката на Шарлот Гибни, но ѝ е трудно да си спомня за това в нейно присъствие, защото в очите на майка си продължава да е недъгавото дете, което ходи изгърбено и със сведен поглед.
Холи шофира през първата част от пътя, после Джером я сменя. Зърват светлините на града дълго след като се е стъмнило. Холи ту се унася в дрямка, ту се буди и мисли несвързано как вуйчо Хенри я е взел за Джейни, жената, взривена в колата на Бил Ходжис. Това отнася скитащите ѝ мисли обратно към експлозията в прогимназия „Макриди“ и кореспондента със скъсания джоб и тухления прах по ръцете. Спомня си как ѝ е хрумнало, че в него има нещо различно.
„Ами естествено — мисли си, докато отново се унася в дрямка. — Между извънредното включване следобед и специалния репортаж вечерта Ондовски е помагал в спасителните дейности сред руините и от репортер, отразяващ събитието, се е превърнал в част от събитието. Подобно нещо би променило все…“