Тъй като е станала рано, има време да изгледа един епизод от сериала „На по-добро място“ преди да тръгне на работа. Влиза в стаята с телевизора, взима дистанционното и остава така, взряна в изключения екран. След малко оставя дистанционното и се връща в кухнята. Включва айпада и намира клипа, в който Чет Ондовски прави журналистическото си разследване на клиниката в Соикли.
След като мъжът вътре му казва да се разкара, показват Ондовски в близък план с микрофон в ръка (с логото на WPEN на видно място) и мрачно усмихнат.
— Чухте как самопровъзгласилият се за „лечител на болката“ Стефан Мълър отказва да отговаря на въпроси и ни нарежда да се разкараме. Тръгнахме си, но ще продължим да се връщаме и да задаваме въпроси, докато не получим отговори. Аз съм Чет Ондовски, на живо от Соикли. Това е всичко засега, Дейвид.
Холи гледа клипа отново. Този път паузира в момента, в който Ондовски казва „ще продължим да се връщаме“. В този момент репортерът сваля малко микрофона пред лицето си и устата му се вижда ясно. Тя плъзва пръсти и увеличава кадъра, докато устата му изпълва целия екран. Няма бенка, сигурна е. Би я забелязала, та дори да е покрита с фон дьо тен и пудра.
Всички мисли за „На по-добро място“ се изпаряват от съзнанието ѝ.
Първият репортаж на Ондовски от мястото на експлозията не е на сайта на WPEN, а на сайта на Ен Би Си Нюз. Холи го пуска и отново увеличава изображението с пръсти, докато устата на Чет Ондовски изпълва екрана. И се оказва, че това не е никаква бенка. Петно мръсотия ли е? Едва ли. Прилича на кичурче косъмчета. Може би е пропуснал мястото, докато се е бръснел.
А може и да е нещо друго.
Може би е остатъкът от изкуствен мустак.
Сега мислите да отиде в офиса по-рано, за да прослуша телефонния секретар и да отметне на спокойствие част от бумащината преди Пийт да е пристигнал, също се изпаряват. Холи става и обикаля два пъти кухнята с разтуптяно сърце. Онова, което ѝ хрумва, не може да е истина, абсурдно е, но ако е вярно?
Търси в Гугъл „Експлозия в училище Макриди“ и намира снимката на куриера/ атентатора. Увеличава изображението с пръсти и фокусира върху мустаците. Мисли си за онези случаи, за които пишат понякога, в които серийният подпалвач се оказва огнеборец от местната пожарна или от доброволческия отряд. Има дори една книга, описваща действителен случай, „Влюбен в огъня“ от Джоузеф Уомбо. Прочела я е в гимназията. Като някакъв извратен вариант на синдрома на Мюнхаузен.
Прекалено чудовищно е. Не е възможно.
Ала Холи чак сега си задава въпроса как Чет Ондовски се е озовал на местопрестъплението толкова бързо, изпреварил всички други репортери с… е, не знае с колко точно, но той е пристигнал пръв. Това знае със сигурност.
Всъщност откъде знае? При първото включване не е забелязала други журналисти, но може ли да е сигурна?
Започва да тършува из чантата си за телефона. След случая, по който е работила с Ралф Андерсън — онзи, който е завършил с престрелка при Мерисвил Хол, — с Ралф често си говорят по телефона, обикновено рано сутрин. Понякога той ѝ звъни; понякога тя го търси. Вдига пръст към номера на екрана, но не го натиска. Ралф е на неочаквана (но заслужена) почивка с жена си и сина си и дори да не спи в седем сутринта, това е неговото време със семейството му. Допълнително време със семейството. Нима иска да го безпокои за такава дреболия?
Може да използва компютъра и сама да проучи въпроса. За свое успокоение. Все пак се е учила от най-добрите.
Отива при настолния компютър, отваря снимката на куриера/бомбения атентатор и я разпечатва. После избира няколко снимки в близък план на Чет Ондовски — той е новинар, тъй че има голям избор — и също ги разпечатва. Занася ги в кухнята, където утринната светлина е най-силна. Подрежда ги в квадрат със снимката на атентатора в центъра, а снимките на Ондовски около нея. Разглежда ги внимателно. После затваря очи, брои до трийсет и отново ги поглежда. Въздъхва малко разочаровано и раздразнено, но най-вече облекчено.
Помни един разговор с Бил, около месец-два преди ракът на панкреаса да довърши бившия полицай. Попитала го е дали чете криминални романи и Бил е отговорил, че чете само историите за Хари Бош на Майкъл Конъли и романите на Ед Макбейн за 87-и полицейски участък. Защото тези книги са базирани на действителна полицейска работа. Повечето други в жанра били „глупости като на Агата Кристи“.