— На врата има татуировка на ястреб или нещо подобно.
Видях снимката на таблото за съобщения, Холибери.
— Не е агресивен, но въпреки това внимавай. Ако го видиш, не приближавай без Пийт.
— Ясно, ясно. — Джером явно е въодушевен. Първият му истински мошеник.
— Внимавай, Джером. — Не се сдържа и повтаря предупреждението. Ако нещо се случи на Джером, това ще я съсипе. — И, моля те, не ме наричай „Холибери“. Шегата се изтърка.
Той обещава, но тя се съмнява, че говори сериозно.
Насочва внимание обратно към компютъра и прехвърля поглед като метроном от едната на другата снимка със зеленото субару. „Нищо не означава — казва си. — Внушаваш си, че има нещо гнило заради случилото се в Тексас“. Бил би го нарекъл „Синдром на синия форд“. Ако си купиш син форд, твърдеше той, изведнъж започваш навсякъде да забелязваш сини фордове. Само че това не е син форд, а зелено субару. И мисълта не ѝ излиза от ума.
Днес следобед не гледа „Джон Лоу“. Когато си тръгва от офиса, вече разполага с повече информация и е угрижена.
5
У дома Холи хапва нещо набързо и след петнайсет минути вече е забравила какво. Обажда се на майка си, за да попита дали е ходила да види вуйчо Хенри. „Да“, отговаря Шарлот. Холи пита как е той. „Объркан е — казва Шарлот, — но изглежда постепенно свиква“. Холи няма представа дали това е вярно, защото майка ѝ има склонност да нагажда реалността, докато не пасне на вижданията ѝ.
— Иска да те види — казва Шарлот и Холи обещава да отиде при първа възможност, може би този уикенд. Знае, че той ще я нарича „Джейни“, защото всъщност иска да види
„Джейни“. Нея обича най-много и винаги ще я обича, макар Джейни да е умряла преди шест години. Това не е самосъжаление, а просто истината. Човек трябва да приеме истината.
— Трябва да приеме истината — казва тя на глас. — Налага се, независимо дали му харесва.
С това на ум, тя взима телефона си и понечва да се обади на Ралф, но отново се въздържа. Защо да му разваля почивката само защото двамата са купили син форд в Тексас и сега тя вижда такива навсякъде?
Тогава осъзнава, че не е задължително да говори с него, поне не лично. Взима телефона и бутилка джинджифилова бира и отива в хола. Там стените са обрамчени с книги от едната страна и дивидита от другата, всички подредени по азбучен ред. Сяда на удобния си фотьойл за гледане на телевизия, но вместо да включи големия телевизор, отваря приложението за записи на телефона. Гледа го известно време, след което натиска червеното копче.
— Здравей, Ралф, аз съм. Правя този запис на четиринайсети декември. Не знам дали ще го чуеш, защото ако подозренията ми се окажат безпочвени, а вероятно така ще стане, просто ще го изтрия, но ми помага да си избистря мислите, когато говоря на глас.
Слага записа на пауза и се замисля откъде да започне.
— Знам, че помниш какво се случи в пещерата, когато най-накрая се изправихме лице в лице с Другия. Създанието не очакваше да го разкрият, нали? Попита ме какво ме е накарало да повярвам в съществуването му. Брейди ме накара, Брейди Хартсфийлд, но Другия не знаеше за Брейди. Попита ме дали съм повярвала, защото вече съм виждала подобен на него. Помниш ли как изглеждаше, когато ми зададе този въпрос? Аз помня. Не просто беше заинтригуван, а изгаряше от любопитство. Мислеше си, че е единственият. И аз така си мислех, ти също. Но, Ралф, започвам да се питам дали действително няма друг. Не съвсем същият, но подобен — както, да речем, кучетата и вълците си приличат. Възможно е обаче да е и просто явление, което старият ми приятел Бил Ходжис наричаше „Синдром на синия форд“, но ако съм права, трябва да предприема нещо. Нали?
Въпросът прозвучава жално, несигурно. Тя отново спира записа, понечва да изтрие последното, но решава да го остави. В момента се чувства точно жално и несигурно, а и Ралф вероятно никога няма да чуе записа.
Продължава:
— Нашият Друг се нуждаеше от време, за да се преобрази. Изкарваше период на хибернация, седмици или месеци, докато променяше външния си вид. Сменял беше лицата си от години, може би дори векове. Този тип обаче… ако подозренията ми са правилни, може да се променя много по-бързо, но ми е трудно да го повярвам. В което има известна ирония. Помниш ли какво ти казах вечерта преди да тръгнем по петите на извършителя? Казах ти, че трябва да забравиш за малко концепцията за реалността, в която си вярвал цял живот. Че останалите може и да не вярват, но ти трябва да вярваш. Казах ти, че ако не вярваш, сигурно ще умрем и ще позволим на Другия да продължи да си присвоява лицата на невинни мъже и те да понасят вината за смъртта на още деца.