[Чува се доловима въздишка.]
Всъщност не предполагам, сигурна съм. Трябва да продължа да работя върху проблемите си с гнева.
Скоро трябва да спра, но не ми е нужно дълго, за да ти разкажа останалото до момента. Позвъних на Либерман на мобилния телефон, защото беше вечерта. Представих се като Каролин Х. и помолих за името и телефонния номер на пациента му. Той ми ги даде, но неохотно.
Каза:
— Господин Бел няма търпение да говори с вас и след като помислих внимателно, реших да се съглася. Той вече е много стар и това в известен смисъл е предсмъртното му желание. Макар че съм длъжен да добавя, че освен фиксацията върху така наречения психичен вампир той не страда от когнитивните разстройства, наблюдавани така често при старите хора.
Ралф, това ме подсети за вуйчо Хенри, който има Алцхаймер. Наложи се миналата седмица да го заведем в специализирано заведение. Много се натъжавам, като си помисля.
Либерман каза, че господин Бел е на деветдесет и една и последното му посещение сигурно му е коствало много, макар да го придружавал внукът му. Обясни, че господин Бел страда от множество физически заболявания, най-тежкото от които е сърдечна недостатъчност. Каза, че при други обстоятелства би се притеснил, че разговор с мен ще подсили невротичната му фиксация и ще съсипе един иначе пълноценен и продуктивен живот, но като се имат предвид възрастта и здравословното му състояние, преценил, че това не е толкова голям проблем.
Ралф, може и просто да си въобразявам, но доктор Либерман ми се стори много помпозен. Въпреки това в края на разговора той каза нещо, което ме трогна и не ми излиза от ума:
— Говорим за стар човек, който е много уплашен. Опитайте се да не го плашите още повече.
Не знам дали ще успея, Ралф. Аз самата съм много уплашена.
[Пауза]
Чакалнята се пълни и трябва да тръгвам за самолета, затова ще карам по-накратко. Обадих се на господин Бел и се представих като Каролин Х. Той ме попита за истинското ми име. Това беше моят Рубикон, Ралф, и аз го прекосих. Казах, че се казвам Холи Гибни, и го попитах дали може да отида да го видя. Той отвърна:
— Ако става въпрос за бомбата в училището и за онова същество, което се нарича Ондовски, елате колкото се може по-скоро.
7
След прекачване на друг полет в Бостън Холи пристига на летището в Портланд малко преди обед. Настанява се в „Ембаси Суитс“ и набира номера на Дан Бел. Телефонът звъни пет-шест пъти, достатъчно, че Холи да се запита дали старецът не е умрял през нощта, преди да успее да отговори на въпросите ѝ за Чарлз — Чет — Ондовски. Ако, разбира се, е имал някакви отговори.
Тъкмо когато се кани да затвори, вдига мъж. Не Дан Бел, по-млад мъж.
— Ало?
— Обажда се Холи. Холи Гибни. Питах се кога…
— О, госпожо Гибни. Сега е удобно. Днес на дядо му е ден. Дори спа цяла нощ след като говори с вас, а не помня кога за последно е спал до сутринта. Имате ли адреса?
— Лафайет Стрийт № 19.
— Точно така. Аз съм Брад Бел. Кога можете да дойдете?
— Веднага щом си хвана такси. — „И си взема сандвич“, мисли си тя. Един сандвич ще ѝ дойде добре.
8
Когато се качва на задната седалка на таксито, телефонът ѝ звъни. Обажда се Джером, за да я попита къде е, какво прави и дали може да ѝ помогне с нещо. Холи отговаря, че много съжалява, но въпросът е твърде личен. Обещава да му разкаже после, ако може.
— За вуйчо Хенри ли става въпрос? — пита той. — Да не проучваш някакво възможно лечение? Пийт така предположи.
— Не, не е свързано с вуйчо Хенри. — „Свързано е с друг старец — мисли си тя. — Старец, който може да страда от деменция“. — Джером, наистина не мога да говоря за това.
— Добре. Просто искам да се уверя, че всичко е наред. Всъщност ѝ задава въпрос и има право да го задава, защото помни случаи, в които не е била никак добре.
— Добре съм. — И само за да докаже, че не е изперкала, добавя: — Не забравяй да кажеш на Барбара за детективските филми.
— Вече го направих.
— Кажи ѝ, че не е длъжна да ги използва за реферата, но ще научи много от историческа гледна точка. — Холи млъква и се усмихва. — Освен това са изключително развлекателни.
— Ще ѝ предам. Сигурна ли си, че…
— Добре съм — уверява го тя, но когато затваря, си мисли за мъжа — за съществото — което с Ралф са намерили в пещерата, и потреперва. Мисълта за него я ужасява, а ако има друго подобно, как би могла да се пребори с него сама?