— Остави подноса, Брад, преди да разлееш всичко.
Масата, към която Дан посочва с едната си скована от артрит ръка, е отрупана с компютърни списания (част от тях са броеве на „Аудиофил“, за което Холи никога не е чувала), флашпамети, външни харддискове и кабели. Холи се заема да освободи място.
— О, просто остави тези глупости на пода — казва Дан. Холи поглежда Брад, който кимва за извинение и признава:
— Малко съм разхвърлян.
След като подносът е оставен на сигурно място, Брад слага кифлички в три чинии. Изглеждат много вкусни, но Холи вече не знае дали е гладна. Започва да се чувства като на гости на Алиса и Шапкаря. Дан Бел пийва чай, млясва, после прави гримаса и поставя ръка върху ризата си отляво. Брад веднага се спуска към него.
— Тук ли са ти хапчетата, дядо?
— Да, да — отвръща Дан и потупва страничния джоб на количката. — Добре съм, стига си ме обикалял. Просто се вълнувам, че имаме гостенка. Гостенка, която знае. Мисля, че е полезно за мен.
— Не съм сигурен за това, дядо — казва Брад. — Май е по-добре да изпиеш едно хапче.
— Добре съм, нали ти казах.
— Господин Бел…
— Дан — казва старецът и отново размахва пръст, който е гротескно разкривен от артрита, но въпреки това назидателен. — Аз съм Дан, той е Брад, ти си Холи. Събрали сме се приятели. — Отново се разсмива. Този път се задъхва.
— Не бива да се вълнуваш толкова — смъмря го Брад. — Освен ако не искаш пак да ходим в болницата.
— Добре, шефе — отвръща Дан. Притиска шепа към клюнестия си нос и вдишва няколко глътки кислород. — Сега ми подай една кифличка. Трябват ни и салфетки.
Но салфетки няма.
— Ще донеса хартиени кърпи от банята — казва Брад и излиза.
Дан се обръща към Холи.
— Много е разсеян. Много. Докъде бях стигнал? Всъщност има ли значение?
„Има ли значение, наистина?“, пита се тя.
— Разказвах ти, че с баща ми трябваше да работим за прехраната си. Видя ли портретите на долния етаж?
— Да. Ти си ги рисувал, предполагам.
— Да, всичките са мои. — Той вдига разкривените си ръце. — Преди да ме сполети това.
— Много са добри — казва Холи.
— Не са зле, само че онези в коридора не са най-хубавите. Тях ги рисувах по работа. Брад ги окачи. Настояваше. През петдесетте и шейсетте илюстрирах корици на книги за издателства като „Голд Медал“ и „Монарх“. Те бяха много по-добри. Криминалета предимно — полуголи мацки с пушещи автоматични пистолети. С тях си докарвах малко допълнителни пари. Каква ирония, като си помислиш за редовната ми работа. Работех в полицейския участък в Портланд. Пенсионирах се на шейсет и осем. Изкарах четирийсетте си години, че и четири отгоре.
„Не просто художник, а отново полицай — мисли си Холи.
— Първо Бил, после Пийт, след това Ралф, а сега той“. Отново ѝ хрумва, че някаква сила, невидима, но могъща, я въвлича в този случай с настойчива последователност и паралели.
— Дядо ми беше капиталист и фабрикант, но след него всички сме от работническата класа. Татко беше полицай и аз последвах примера му. Както синът ми последва моя. Говоря за бащата на Брад. Той загина при катастрофа, докато преследваше мъж, вероятно пиян, откраднал кола. Мъжът оживя. Може и до днес да е жив, не знам.
— Много съжалявам — казва Холи.
Дан не обръща внимание на опита ѝ да изкаже съболезнования.
— Дори майката на Брад беше в семейния бизнес. Е, в известен смисъл. Тя беше съдебен стенограф. Когато почина, аз приютих момчето. Не ми дреме дали е гей, в полицейския участък също не ги е грижа. Само че той работи почасово. За него е по-скоро хоби. Занимава се най-вече с… това. — И махва със съсухрената си ръка към компютърната апаратура.
— Звукорежисьор на видеоигри съм — обажда се тихо Брад.
— Създавам музиката, ефектите, миксирам ги. — Върнал се е с цял топ хартиени кърпи. Холи взима две и ги разгъва в скута си.
Дан продължава, потънал в спомени:
— След като дните ми в патрулката приключиха — така и не се издигнах до детектив, не съм и искал, — работех предимно като диспечер. Някои ченгета не обичат да седят на бюро, но на мен не ми пречеше, защото имах и други задължения, с които продължих да се занимавам дълго след пенсионирането си. Може да се каже, че това е едната страна на медала. Онова, което прави Брад, когато го повикат, е другата страна. Двамата заедно, прощавай за грубия израз, Холи, заковахме този лайнар. Вдигнали сме му мерника от години.