— Общо сто трийсет и четирима загинали. И кога се случи това? На шестнайсети декември 1960 година. Точно преди шейсет години.
„Просто съвпадение“, мисли си Холи, но въпреки това я побиват студени тръпки и отново се сеща, че може би има сили на този свят, които движат хората в избрани от тях посоки като фигурки (мъжки и женски) върху дъска за шах. Датите може и да са съвпадение, но нима може да каже същото за причините, които са я довели в тази къща в Портланд, Мейн? Не. Има верига от събития, простираща се назад до друго чудовище на име Брейди Хартсфийлд. Брейди, който пръв я е накарал да повярва.
— Имаше един оцелял — казва Дан Бел и я стряска от размислите.
Холи посочва синия екран, сякаш репортажът още върви.
— Някой е оцелял при тази катастрофа?
— Само за един ден — отвръща Брад. — Вестниците го кръстили Момчето, което падна от небето.
— Но друг беше измислил това прозвище — казва Дан. — По онова време в Ню Йорк, освен големите телевизии, имаше три или четири независими канала. Единият от тях се казваше WLPT. Отдавна вече не съществува, разбира се, но ако нещо е било заснето с камера, има голяма вероятност да го намериш в интернет. Подготви се за шок, млада госпожице. — Той кимва към Брад, който отново започва да натиска екрана на таблета.
Холи отдавна е научила от майка си (и с мълчаливото съгласие на баща си), че изразяването на бурни емоции не е просто смущаващо и неприятно, а направо срамно. Дори и след години терапия с Али Уинтърс обикновено не дава никаква воля на чувствата си, дори пред приятели. Тези хора са непознати, но когато следващият клип тръгва на екрана, тя изпищява. Не може да се сдържи.
— Това е той! Това е Ондовски!
— Знам — казва Дан Бел.
11
Само че повечето хора биха казали, че не е той, и Холи го знае.
Биха казали: „Да, има прилика, както има прилика между господин Бел и внука му или между Джон Ленън и сина му Джулиан, или между мен и леля Елизабет“. Биха казали: „Обзалагам се, че това е дядото на Чет Ондовски. Боже, крушата не пада далеч от дървото, нали?“
Но Холи, също като стареца в инвалидната количка, знае че е той.
Мъжът със старомодния микрофон с логото на WLPT има по-пълно лице от Ондовски, а бръчките подсказват, че е с десет, може би дори двайсет години по-възрастен. Късо подстриганата му коса е прошарена и започва по-високо на челото, отколкото тази на Ондовски. Има зачатъци на двойна брадичка, каквито Ондовски няма.
Зад него пожарникари щъкат напред-назад през черния от сажди сняг, събират колети и куфари, докато други пръскат с маркучи останките на самолета и двете горящи къщи зад тях. Тромава стара линейка потегля с мигащи лампи.
— Аз съм Пол Фрийман и се намирам в Бруклин на мястото най-тежката самолетна катастрофа в американската история — казва репортерът, като издиша облаче пара с всяка дума.
— Всички на борда на самолета на „Юнайтед Еърлайнс“ са загинали с изключение на един. — Той посочва към отдалечаващата се линейка. — Момчето, чиято личност все още не е установена, се намира в тази линейка. То е… — Журналистът, който се представя за Пол Фрийман, замълчава драматично.
— Момчето, което падна от небето! Изхвърчало е от задната част на самолета, цялото в пламъци, и е паднало в пряспа. Ужасени очевидци го оваляли в снега и го угасили, но аз видях как го качват в линейката и мога да съобщя, че нараняванията му изглеждат тежки. Дрехите му са почти изцяло изгорели или разтопени върху кожата.
— Спри тук — нарежда старецът. Внукът му спира видеото. Дан се обръща към Холи. Сините му старчески очи все още пламтят. — Виждаш ли, Холи? Чуваш ли? Сигурен съм, че на зрителите им е изглеждал ужасен от случилото се, мислели са, че си върши работата добре при изключително трудни обстоятелства, но…
— Не е ужасен — казва Холи. Мисли си за първия репортаж на Ондовски от училище „Макриди“. Сега го вижда по-ясно.
— Въодушевен е.
— Да — кимва Дан. — Точно така. Разбираш ме. Много добре.
— Слава богу, че някой те разбира — вмята Брад.
— Момчето се казвало Стивън Балц — продължава Дан, — а този Пол Фрийман е видял обгореното дете и може би е чул писъците му от болка — защото свидетели твърдят, че момчето е било в съзнание, поне в началото. Знаеш ли какво си мисля? До какво заключение стигнах? Мисля, че се е хранел.
— Естествено — казва Холи. Устните ѝ са изтръпнали. — Хранел се е с болката на момчето и с ужаса на очевидците. Със смъртта.
— Да. Приготви следващия клип, Брад. — Дан се обляга назад уморено. Холи не се интересува. Трябва да научи и останалото. Трябва да научи всичко. Обхванала я е старата треска.