— Кога се зае да издириш тези кадри? Как разбра за този случай?
— За пръв път гледах този репортаж в деня на катастрофата в предаването на Хънтли и Бринкли. — Дан се усмихва, когато забелязва озадаченото ѝ изражение. — Твърде млада си, за да помниш Чет Хънтли и Дейвид Бринкли. Сега предаването се казва „Вечерните новини на Ен Би Си“.
Брад казва:
— Ако някой независим телевизионен канал пристигне на мястото на значимо събитие пръв и заснеме добри кадри, продава репортажа на някоя от големите телевизионни мрежи. Явно така е станало и в този случай и затова дядо е успял да го гледа.
— Фрийман е пристигнал пръв — казва замислено Холи. — И твърдиш, че… Според теб Фрийман е предизвикал самолетната катастрофа, така ли?
Дан Бел поклаща глава толкова енергично, че фината му като паяжина коса се разхвърчава.
— Не, просто е извадил късмет. Или е заложил на печеливша карта. Защото в големите градове непрекъснато се случват трагедии, нали? Там има много възможности за подобно същество да се нахрани. А и кой знае, създания като него може да усещат, че наближава голяма трагедия. Може да е като комар — да надушва кръв от километри. Откъде да знаем, след като нямаме дори представа що за същество е той? Пускай следващия, Брад.
Брад пуска клипа и мъжът, който се появява на екрана, отново е Ондовски… само че малко по-различен. По-слаб. По-млад от „Пол Фрийман“, както и от онзи Ондовски, който се е включил от сцената на атентата пред училище „Макриди“. Но е той. Лицето е различно, но и същото. Върху микрофона, който държи, са изписани буквите KTVT. До него стоят три жени. Едната носи значка с лика на Кенеди. Друга държи плакат, смачкан и някак си окаян, на който пише: С КЕНЕДИ ДОКРАЙ ПРЕЗ ’64!
— Аз съм Дейв Ван Пелт и се намирам пред Тексаското училищно книгохранилище на площад „Дийли“, където…
— Стоп — казва Дан и Брад спира кадъра. Дан се обръща към Холи. — Пак е той, нали?
— Да. Не знам дали някой друг би го забелязал, не съм сигурна защо и ти си го забелязал толкова дълго след репортажа за катастрофата, но е той. Баща ми някога ми каза нещо за колите. Каза, че компании — като „Форд“, „Шевролет“, „Крайслер“ — предлагат множество различни модели и ги променят година след година, но всички са изработени по шаблон. Той… Ондовски… — Но не намира думи и само успява да посочи черно-бялото изображение на екрана. Ръката ѝ трепери.
— Да — промълвява Дан. — Много добре го каза. Той е различни модели, направени по един шаблон. Само че има поне два шаблона, може би повече.
— Какво имаш предвид?
— И дотам ще стигна. — Гласът му звучи още по-дрезгаво и той пийва чай, за да си смаже гърлото. — Попаднах на този репортаж случайно, само защото редовно гледах Хънтли и Бринкли. Но след като застреляха Кенеди всички започнаха да гледат Уолтър Кронкайт, включително и аз. Защото Си Би Ес отразяваха най-мащабно случая. Кенеди беше застрелян в петък. Този репортаж беше излъчен във вечерните новини на Си Би Ес на следващия ден, в събота. Новинарите наричат такива материали „допълнителни“. Пускай, Брад. Но от началото.
Младият журналист с грозното карирано сако започва отначало:
— Аз съм Дейв Ван Пелт и се намирам пред Тексаското училищно книгохранилище на площад „Дийли“, където Джон Ф. Кенеди, трийсет и петият президент на САЩ, беше прострелян смъртоносно вчера. При мен са Грета Дайсън, Моника Келог и Хуанита Алварес, поддръжници на Кенеди, които са стояли точно тук, на това място, когато изстрелите са били произведени. Дами, бихте ли ми казали какво видяхте? Госпожице Дайсън?
— Изстрели… кръв… от тила му се стичаше кръв, горкичкият… — Грета Дайсън плаче толкова силно, че Холи едва ѝ разбира, което вероятно е целта. „Зрителите вкъщи сигурно плачат заедно с нея в същия този момент и си мислят, че нейната скръб изразява тяхната скръб. И скръбта на цял един народ. Само репортерът…“
— Той се наслаждава — казва тя. — Само се преструва на разстроен, при това не много добре.
— Точно така — съгласява се Дан. — Щом погледнеш кадрите от този ъгъл, няма как да не го забележиш. Виж другите две жени. Те също плачат. Много хора плакаха онази събота. И през следващите седмици. Права си. Той се наслаждава.
— Мислиш ли, че е знаел какво ще стане? Надушил ли е кръвта като комар?
— Не знам — отговаря Дан. — Не знам.
— Знаем обаче, че е постъпил на работа в KTVT същото лято — казва Брад. — Не успях да намеря почти никаква информация за него, но открих това в историческа справка за телевизионния канал в интернет. А през пролетта на 1964-та вече бил напуснал.